Временно… Не ми пука!…

- Не мога повече, край! Писна ми! До гуша ми дойде, не мога да дишам вече по дяволите! Не мога, не издържам… Съжалявам… Но не ми пука вече!

И всъщност го направи. Ей така, като по филмите. Но за разлика от по филмите в следващите 24 часа надали някой щеше да се появи. А за 24 часа трябваше да е вече мъртва. Просто повече не можеше да живее за другите, за изпълнява това което искат другите, да не си позволява да направи нищо заради себе си… Освен това… Това вече го правеше заради себе си… И без това не пукаше на никого…

Уви Ана се беше скарала с гаджето си и не остана да спи при него както бе говорила със съквартирантката си. Вместо това се прибра към седем и половина в къщи. За своя изненада установи, че пода е плувнал във вода. Първата й мисъл беше, че пералнята отново се е повредила, но когато влезе в банята, от където идваше течът, с ужас намери там нея, в кръв и вода.

- Бърза помощ? Пратете веднага линейка, съквартирантката ми се е опитала да се самоубие, адресът е…

* * *

Всъщност всичко бе започнало два месеца по-рано, в момента когато чу думата „временно” и в главата й попищя червената контролна светлина. Няма временни неща, хората или са или не са заедно. Няма временно. Няколко нощи не спеше, плачеше, тревожеше се, пушеше и пиеше успокоителни с водка. Но това не помагаше да преглътне, да приеме факта. Напротив, параноята почна да я гризе още повече, защото никой не й казваше нищо, а чакането я изнервяше до краен предел. Обаждаше му се да види как е, разменяха по някоя друга дума от учтивост. Докато тя не избухна и не му наговори един път за винаги, че има чувства, че изпитва болка, че има нужда от него, че е готова да приеме грешките си, че иска да ги поправи, че го обича. И че щом толкова много я харесва онази, другата да е щастлив с нея няма проблем, но поне да й го каже, а не да я държи в неизвестност и да я мъчи. На това разбира се пък на него му кипна, на свой ред й наговори каква е егоистка, че много добре знае за проблемите му, че явно не разбира какво става и че и него го боли от недоверието й, завършвайки с това вече как нищо не го интересува и за нищо не му пука освен за самия него си. И трясване на телефона. „Временното”, уж, си стана съвсем реално и постоянно… Естествено тя забеляза как не е точно да не му пука за нищо и за никой вече… Опита се да се скрие зад простотията на ежедневието, някак си да регенерира… Но, уви, тогава се появи един нетактичен в компанията и успя да върне депресията. Разни хора говореха разни неща. Ама тя не им обърна внимание, защото не й се слушаха приказки наизуст, нямаше нужда от нравоучения и всъщност колкото и да искаха да й помогнат хората, особено тези, казващи й да има търпение, всичко й вредеше. Нямаше къде да избяга, защото когато беше сама виждаше почти навсякъде усмивката му. Агония.

После и в работата потръгна накриво. Безсънието я караше да прави грешки, приспивателните да се успива, колегата й беше болен и всичко се струпа на главата й. Шефовете й непрекъснато й правеха забележки, целият й екип от подкрепящи я усмихнати хора, се превърнаха в такива, които не казват добро утро и не задържат вратата отворена докато тя тича натам. Почнаха да я отбягват, хранеше се сама в парка, пушеше сама на балкона. Никой не си правеше труда да й предава съобщения. Сякаш я намразиха. А това само подпомогна депресията. Лошото беше, че не само в работата, скоро и ученето не я разсейваше, оценките й паднаха, не можа да си вземе два от изпитите, заплашиха я с отстраняване от университета… И това само за два месеца период.

Бихте попитали къде в тази картинка са родителите й? Има ги, но те бяха спряли да я разбират от момента в който стана на шестнадесет. Не можаха да намерят общ език с нея, затова престанаха и да опитват. Виждаха се от време на време на масата да ядът заедно. През останалото време тя стоеше затворена в стаята си, четеше, но не това което трябва, пушеше, пиеше, гладуваше, плачеше и слушаше една и съща песен, тяхната песен, тази, която той преди й пускаше когато се засекат, защото тя му бе казала, че пълни сърцето й със сладост, тръпка и усмивки.

Но всичко това си бе отишло вече и сега нямаше нищо освен изискванията на всички, които да я влачат напред. Това, че трябваше да вземе един кой си изпит за да не разочарова родителите си… Това, че трябваше да свърши еди какво си в работа, за да са доволни шефовете, колегите, да получи заплата, да я даде половината на този или на онзи… Това, че трябваше да се държи настрана от него, на далече, хем за да не страда тя, хем за да не се тревожи той излишно с това някаква досадница да го занимава…

И ето така тя стигна до решението, че й на нея спря да й пука. Спря да й пука за хората които оставя зад себе си. Искаше просто един път да може да направи нещо за себе си без да я обвиняват защо го е направила и щом го е направила защо по този а не по онзи или трети начин. Поне когато го направеше, нямаше да могат да й задават тъпи въпроси. Макар че й се искаше да им каже „Защото на вас не ви пука, на мен спря да ми пука за вас и това искам да го направя за себе си, майната ви!”. Затова без повече да споменава депресията си, без да споменава от седмица на никой, че й е криво, тя се усмихваше фалшиво и в първия удобен случай когато съквартирантката й Ана няма да е наоколо, го направи…

* * *

- Има късмет, че сте се върнала. По загубата на кръвта, ако се бяхте забавили с още половин час, може би дори само с петнадесет минути, щеше да е късно. Ще ви помоля да се обадите на роднините, на приятелите… Ще има нужда от кръвопреливане, най-добре намерете още трима донора освен родителите й. Ще направим изследвания за анемия, кръвта и не е наред не само заради опита за самоубийство, но в момента е доста крехка и може да й навреди. Трябва първо да й се прелее и после ще направим изследванията. – Това каза лекаря в спешното отделение след като Ана я заведе.

Естествено Ана веднага се прибра и хвана телефона. Обади се на родителите й, на гаджето си, на двама нейни съкурсници с които често излизаше в онова заведение, на шефа й и… и накрая, с много премисляне се обади и на него… В крайна сметка дали му пукаше или не си беше негов проблем, тя трябваше да го уведоми.

И естествено по закона на небивалиците в света, той се оказа същата кръвна група като нейната, съвсем случайно разбира се, и естествено от него взеха най-много кръв. Интересното в случая беше, че той не се възпротиви, даже благодари на Ана, че му се е обадила. Беше с каменно изражение през цялото време, толкова безчувствен и студен, може би от чувство на вина даваше кръв. Може би… Истината е, че той остана при нея цяла нощ, на другата също, чакащ я да се събуди, да дойде в съзнание. Ана не беше много съгласна, защото не вярваше тя да го иска тук, но пък всичко е възможно, можеше да й се отрази добре… Тя се прибра с приятеля си в квартирата, за да оправят бъркотията и да й съберат малко неща за в болницата.

Тя се събуди. В началото всичко беше доста размазано, първите няколко примигвания. После си дойде на мястото и й стана ясно, че е в болница, видя системите, видя апарата отмерващ сърдечният ритъм. Разплака се, тихо и с болка, толкова много болка. Сега двойно повече щяха да я хулят и пак на никой нямаше да му пука, но тя щеше да чувства. ДА ЧУВСТВА! Това от което се бе опитала да избяга… През сълзи почна да скубе системите от ръцете си, болката я караше да плаче още повече, изскубна и апаратите, който писнаха заедно с нейният безпомощен, безсилен и безвластен жален глас. Вратата се отвори широко…

Беше заспал на един стол пред вратата й. Толкова умора му се насъбра. А и даването на кръв изморява. Примижи към часовника си и видя, че е три и половина сутринта. От стаята се чу пронизителен писък,а после и системите пропищяха. Той скочи , отвори вратата широко и нахълта вътре…

- Глупачка! Толкова много ли ти се мре, да се беше самоубила по по-добър начин, без да безпокоиш никого! А не да си режеш вените във ваната като някакво емо. Това е истинският свят бе момиче, осъзнай се! – беше толкова ядосан, може да се каже даже бесен, едвам се удържаше да не излезе от кожата си от яд.

- Махни се от тук… Мразя те, мразя те, не ми пука, нека умра, махни се, мразя те, не ти пука изобщо как се чувствам, махай се! – докато тя викаше и се мяташе в леглото, той вече бе стигнал до нея и я бе взел в прегръдките си, опитвайки се с ръка да задържи китката й където бе измъкнала абуката и от където капеше кръв. – Махни се, моля те, остави ме да умра на спокойствие!…

- Няма да се махна, а ти няма да умираш, глупаво момиче такова! Не искам да умираш! – и я притисна към себе си. – Не искам да умираш…

В този момент влетя и медицинската сестра с двама санитаря и лекаря. А сълзите й попиваха в рамото му…

About these ads

~ от Джен на август 25, 2008.

Един коментар to “Временно… Не ми пука!…”

  1. o.O само това мога да направя като коментар… освен че си идиот и ще те ошамаря:) *цун*

Вашият коментар

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

%d bloggers like this: