Хамлет – това съм аз. Дали?

Стоя си и мисля какво да пиша в това есе, как да го започна. От къде да го подхвана. Темата ми е толкова позната ала сякаш ми убягват думите да се изкажа. А и да го кажа има ли смисъл? Нима някой ще ме чуе? Нима някой чу Хамлет? Но ето започва моята изповед.

Изключвам музиката, взимам раницата си от земята и тръгвам за училище. Само няколко минути и се озовавам в съвършенно друг свят толкова различен от моя. От хармонията и подредеността на моят свят, свят в който всеки помага, всеки се опитва да направи нещо положително за другите, когато съм заобиколена от достойнствата на добродетелта, попадам в “Дания”, на място където връх взимат интригите и личните желания. Място където всяка една минута е състезание за по добра оценка, за по добро място под слънцето, а за мен и борба за глътка чист въздух. Разхождам се по коридорите и хората се блъскат в мен без да ме забелязват, шушнат си по ъглите, момичета се кикотят. Всеки бърза и не обдъща внимание на другите. Всеки замисля нещо с което да си донесе угода. И ето чува се “камбанният звън” на училищният звънец. Влизам в класната стая и се сблъсквам с невероятният безпорядък. Вглеждам се в лицата на хората, но нима хора са тези който лицемерничат едни пред други и докато едно говори езикът им съвсем друго си мисли главата, малко са тези които ме поглеждат обратно. Отивам до мястото си и сядам мирно и тихо. До ушите ми достигат всевъзможни звуци – мрънкане, момчешки смях, караници без грам смисъл и момичешко кикотене. Стоя и виждам че въпреки всичко това те се чувстват добре. Тогава нима аз съм луда? Толкова не на място се чувствам и все пак нищо не правя по въпроса. Припомням си думите на един приятел: “Не светът е луд такъв какъвто е, груб и повърхностен, ние сме лудите защото сме изключенията от общото”. Нима е прав? Отново се оглеждам и осъзнавам че всички са прави – учителката е влязла. И ето битката навлиза в разгара си, хората често говорят един през друг, поставят различни становища, очаквайки учителят като Господ да отреди кое е най правилното и да възнагради казалият го, нападат се с остри думи та дори действия. Какво правя аз там? И най сетне тишина, учителката е задала нов въпрос. Плахо и несигурно очите се въртят и обхождат лицата на който се изписва нетърпение, срам от незнанието и какви ли не други чувства. Дали да вдигна ръка и да кажа каквото мисля? Не, някой започна да говори пръв и не мога да го прекъсна. Нов въпрос и вече съм решена да вдигна ръка. Някой отново започва да говори, но за моя изненада учителят ме вдига. И ето го моят шанс за глътка въздух, почвам да изказвам мнението си. Учителят ме поглежда с поглед който ми подсказва че някъде греша, чувам тихият смях на съучениците. Смутена млъквам. Нима това което мисля също е лудост? Господи защо? Нали трябва да мислим сами! Защо моята мисъл бе толкова повърхностно приета? Нима толкова неразбираемо нещо казах? Звънецът, сякаш райска песен ми се струва. Освобождавам се от поредните окови за да намеря десет минути да преподредя вътрешният си ред. И отново същото. Случайно дочувам разговор:

Глупости, ти да не й вярваш? От както е тук само лъже, една от думите си не може да докаже. – каза едно от трите момичета застанали до парното. Четвърто зави по коридора и тръгна към тях. – Ох, тихо, после ще продължим че идва. Хей, здрасти мила как си?

И следват целувки, прегръдки и сладки усмивки. Какво лицемерие! Как се търпят една друга? Дали отвътре не ги изяжда съмнението че се обсъждат и клеветят така една пред друга? Продължавам по коридора до следващият кабинет. Там на чина до мен ме чака моят Хорацио в пола. Най-добрата приятелка в класа. Разказвам й видяното и чутото, а тя поклаща глава. Сякаш ми казва “нима очаквала си друго?” Сещам се за всички останали подобни случки между момчета и момичета, учители и ученици. Що за място е това? Решавам че трябва да изключа съзнанието си и го правя. Ставам механично същество робот, защото като човек, по мойте представи за човек, не бих издържала до края на деня.

И след толкова много изписани неща, за които със сигурност половината от чулите го ще възроптаят, ще имам ли смелост да го прочета? Няма ли да бъде то посрещнато с надсмешка или може би дори закана? Ще бъде ли обявено за лудост? Не, не смятам да го прочета на всеослушание. Страхливост може би. Но за разлика от Хамлет аз нямам достатъчно сили да покажа на другите чрец тази “пиеса” колко са виновни. Няма ли дори Хорацио да ме погледне малко на криво? Да бъдеш или не, това е въпросът. Някой го разбират по един начин други по друг и винаги ще има нещо гнило в Дания заради това. Защото винаги ще има по-хуманни сред нас и такива които ще пожертват и невинните само и само за да се увенчаят с успех в плановете си. Винаги ще има някой луд и различно мислещ. Не, няма да посмея да го прочета пред класа. Не все още. Не съм готова да “умра”. Но когато дойде този момент… дали ще имам сила да им го кажа? Само времето ще покаже.

~ от Джен на ноември 17, 2004.

Един коментар to “Хамлет – това съм аз. Дали?”

  1. krasiw0 !

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: