Снежната кралица

Вчера те гледах над чашата кафе през витрината как идваш към мен с уверената си стъпка. Очите ти искрят примамливо в зелено подобно на море приканващо те да се гмурнеш в дълбоките му топли води. А усмивката ти разкрива пагубността на това деяние, загатва че повече няма да се издигна да си поема въздух.

Сега ти ме гледаш как идвам през същата витрина, но над чаша коняк. Повече от уверен си в себе си знам. Не ти трябва някой да ти го казва, ти си умел в действията си. Виждаш ме крехка по дух, невзрачна на вид, но знаеш че съм скрито съкровище, нешлифован диамант който да превръщаш в скъпо бижу когато ти хрумне и да обираш лаврите и похвалите как си ме променил. Стойш пред светлосините ми очи мислейки ги за празни, за обвивка на също тъй празна вътрешност.

И някога те гледах аз наистина с поглед на малко дете. Но ти не видя кога вратата се затвори и синьото се превърна в айсберг, с който те гледам сега между шала покрил бледните ми тънки устни и шапката скрила кестенявите ми къдрици.

Усните ти са с вкус на бадеми. Тръгна и ме повлече към пежото си. Седнах и се усмихнах в отговор на твоята усмивка. Пак си ходил да ми купуваш парцалки и дрънкулки, пак ще ме показваш по тук по там. Загледах се в снега навън.

У вас ме прати в спалнята, а ти седна пред камината в креслото си и сякаш чакаше иконома да ти поднесе коняк. Доставяше ти наслада да дефилирам из ефирните роклички които ми купуваш… Дълги, къси, впити, широки, с презрамки, с ръкави. Караше секретарката да ги избира с теб и да подбира в тон и грим и бижута. А после я оправяше на бюрото в офиса обещавайки да й дадеш същите, ако не й по хубави.

Аз бях за престиж, за да покажеш великодушност, благородство, за това че си помогнал на едно бедно момиче. За разлика от друг път бе уцелил нещо с вкус достоен за жена а не за проститутка в скъп парцал.

Все още смяташе мен за куклата на конци, макар да не бе разбрал как прехвърлих вилата и другата ти кола на мое име, че те накарах да ми откриеш доста голяма сметка. Докато се правех на твоето диамантче всичко щеше да е наред. В твойте очи сега бях това – диамант, покрита с диаманти, с бледо синя рокля и палто от бели лисици.

Преди плаках и се самосъжалявах, но се осъзнах. А днес и ти ще се осъзнаеш.

Беше коледният коктейл на адвокатската ти кантора. И тя беше там, изрусена, с черна секси рокличка и златното ми колие със сапфирите. Щеше да ти отива по добре да я държиш под ръка, а тя да подврътва опашка половин крачка зад теб и да показва изкуствените си прелести от силикон.

Знам че очакваше да стоя до теб цяла вечер и да се усмихвам смирено и плахо. Като малко дресирано мишле, което да вадиш от джоба си. Искра на раздразнение и ревност когато отидох да танцувам с един от стажантите ви. Започна да побесняваш когато се смеех с него, когато не се върнах при теб а отидох при жените на колегите ти. Капката преля когато един от съдружниците ти ми каза нещо на ухо нали? Ах толкова си предсказуем. Жалък, материален, горд, повърхностен. Въздухар. Празна черупка. Дойде и ме издърпа за ръката, понечи даже да ме зашлевиш. А всички погледи се приковаха в теб. Ето сега ще ти покажа така добре научената от теб усмивка, за да ти подскажа колко на дълбоко затъна, скъпи. Какво? Нещо протестираш ли? Погледни към видеостената. Точно така, позволих си да взема видеокасетата от камерата в гаража на сградата. Ясно се виждаш ти с онази фльорца. А тъкмо когато щяха да ти дадът приза служител на годината. Обръщам се и аз и с изненада гледам как я лашкаш дивно на капака на вече моят опел. Изпускам чашата си. Сълза, втора, трета. Усещам как останалите жени те гледат с възмущение. Шамар. Стажанта дойде и ме прегърна. Каза ти “боклук”. И това ти е малко, обич моя, малко ти е. Не беше все още достатъчно високо, че като паднеш да те заболи достатъчно силно. Но на мен ми писна да те влача със себе си, вече не си ми нужен. Помолих стажанта да ме остави в асансьора, да се връща, да не си проваля вечерта, все още насълзени бяха очите ми. Но не от тъга, а от едва подтисканият смях.

Навън се сипеше тихо сняг на парцали. Красота. Галеха ме по нежно от която и да е твоя ласка. Знаех че ме гледаш от прозореца на кабинета си докато тя е в краката ти и го поема колкото може по-навътре и се радва на топлата ти течност, плискащата из устата й. Но това няма да те накара да забравиш силуета ми, когато ти обърнах гръб и се отдалечих между снежинките.

~ от Джен на ноември 26, 2005.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: