Cogito Ergo Sum

– Мисля, следователно съществувам.

– От къде знаеш, че мислиш?

– Съзнанието ми се занимава с нещо, това нещо е мисъл.

– Да, но защо точно от това, че мислиш трябва да следва, че съществуваш?

– Няма човек, който да не мисли. Докато човек е жив, той мисли, дори в опитите си да престане да мисли, той отново мисли; дори когато се опитва да обясни мисленето си, той отново мисли.

– Не изпитваш ли съмнение?

– В мисленето? Защо? Дори да се съмнявам в мисленето си аз отново ще мисля. Мисленето е изначално.

– Не питам това.

– Ами? Не те разбирам.

– Не се ли съмняваш в съществуването си?

– Но нали мисля!

– Това не е достатъчно. Ябълката съществува ли?

– Да.

– Но тя не мисли. Следователно по логиката ти, тя не може да съществува.

Напротив. Ябълката е материя. Материята е субстанция. Субстанцията не се нуждае от нищо външно, за да съществува. Тогава и ябълката не се нуждае от нищо външно. Но ти си този, който й придава мисъл.

– Искаш да ми кажеш, че ябълката съществува само в моето мислене?

– Не. Но идеята за ябълка съществува само в мисленето ти. Материята на ябълката е просто субстанция преди ти да я наречеш ябълка. Ябълката съществува само като твоя субективна истина, като твоя идея.

– Тогава от къде си сигурен, че съществуваш ти?

– Тялото ми съществува, то е материя и субстанция, също като ябълката. Но идеята за мен идва от мисленето. Ако не мислех, то аз не бих бил човек. Както животните.

– Животните съществуват, защото са материя, а ние им даваме мисъл и ги превръщаме в част от своята субективна истина?

– Точно така. Но те нямат собствена мисъл, следователно те не СА по начина, по който ние СМЕ.

– Но ти не можеш да си сигурен, че животните не мислят.

– Дори и да мислят, те не могат да се осмислят. Едно животно не може да постави себе си и съществуването си под въпрос. То не може да превърне мисълта в обект на мисленето. За него не мисленето, а инстинктът е изначален.

– Значи това, което ти придава истинско съществуване е мисленето?

– Да, мисленето за самото мислене.

– Но от къде може да си сигурен, че това твое съществуване е истинно? Ако всичко само по себе си съществува, а ние го осмисляме и му придаваме субективна истинност, то тогава кое представлява обективната истинност?

– Обективната истинност би била съвършенството, тя би била същност и съществуване. С една дума – Бог.

– Бог?

– Не християнският Бог. Битието на този Бог не е първата очевидност, а става такава в следствие на очевидността на намиращите се в човека идеи. Първата очевидност е човешката субективност, която е също и критерият, който удостоверява съществуването на истината. Обективната истинност е зададена като идея у човека, той се стреми към нея. Тоест той се стреми към съвършенството, към Бог. След като Бог съществува, съществува и външният истинен свят. А всяко нещо в този свят е материя, която има свойството протяжност, свойството да заема точно определено пространство – като тялото.

– А какво е тогава човекът? Разбрах, че тялото е материя, но какво е мисленето, според теб?

– Мисленето… Мисленето е духовната страна на човешкото съществувание.

– Но би трябвало те двете да са субстанции и да не зависят една от друга.

– Забравяш върховната субстанция, Бог, той е причина за съчетаването на духовната и телесната субстанция в човека. Но, виж, ако искаш да разбереш чистата истина, то трябва да се отделиш от телесното и да се оставиш само на мисленето. Затова аз мисля, следователно съществувам.

– Хубаво е, че съществуваш само в моите мисли… И двамата съществуваме само в моите мисли.

~ от Джен на април 10, 2006.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: