Но това беше отдавна

Паля цигара, огънчето пада, сбръчвам вежди и паля пак. Гледам как дима бавно излиза от устните ми и се увива около лицето ми. Ръката е в типична красиво грозна поза. Очите са полу-празни, зад тях не се крие душа, зад тях седи нищото. Дишането е равномерно, спокойно, почти незабележимо. Погледнато от страни е странно еротично и плашещо. Редувам цигарата с чиста водка. Може би затова зад очите не се крие нищо, поне така искам да мислиш. Не бях винаги така, не палех цигара от цигара и от 50 водка вече бях под масата. А сега обръщам третата чаша празна и казвам на бармана да сипе следващата. Той ме познава, вече знае колко кога изпивам, носи ми огънче. Знае, че някога не бях такава. Знае, че устните ми познаваха усмивката, а лицето ми не всякога бе като на анемичка, знае, че някога от мен струеше живот.

Но това беше отдавна, много отдавна, когато още не те познавах. После ти ме изсмука до капка… И ламтеше за още. Накрая остана само суха обвивка с цигара в ръка. Споменът от теб няма как да бъде изтрит, нали го виждам всяка сутрин, гледа ме съжалително и празно от огледалото.

Каза, че изглеждам възбуждащо с цигара в ръка докато сме в кафенето. Но това беше отдавна.

И сега излизам с приятели, и сега ходя на срещи. Но онзи пламък, който те привлече угасна. Всъщност ти ми го отне. Сега всичко е инертно. Не чувствам нищо докато той ме прегръща, не трепвам когато вечер ме докосва. Искам да се събудя утре и отново да чувствам – болка, страх, тъга. А не апатия.

Имали ли сме някога връзка?

Но това беше отдавна.

Паля цигара, ръцете ми вече треперят. Бармана ми подаде последната чаша и се обади за такси. Той често ме изпраща… и остава да спи у нас.

Кратка вълна усещания. Като електричен ток. Исках да извикам името ти като толкова много други пъти. Но вместо това потърсих топлината на чуждото тяло и се скрих от демоните си.

И ето ме сега, пуша вече с цигаре и най-после се научих да ходя на стиклети (високи тънки токчета). Но не му казах да. Нито на него нито на друг. Не можех. Как може една кукла без сърце да каже “да”? И затова сега си пуша.

Но това беше отдавна. Сега гния в земята. Нямам деца, гробът ми стои запустял, свещ за мене никой не пали. Няма кой да ми донесе роза. А духът ми скита самотен, непълен и те чака.

Но това беше отдавна. Отварям очи и вдишвам своята първа глътка живот. Студено ми е. Нима кошмарът започна отначало?

~ от Джен на май 12, 2006.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: