Моят свят след десет години

Моят свят след десет години… Тиха къщурка в предградията на иначе ужасно шумният град, кучето тича по двора, а аз съм се изтегнала на удобно кресло и пия доволно Маргарита в края на работния ден, в очакване да се прибере съпруга ми от работа и да седнем да хапнем от фантастичната лазаня, която направих… А после чувам ужасният звук на алармата на часовника. От колко ли време звъни? По дяволите шест и петнайсет е! А в осем трябва да съм едва ли не в другия край на града и да преглеждам за последно сметките и документите преди да се явя на съвещанието по повод консолидацията на двете най-големи компании за производство на пластмасови опаковки в страната… Студен душ… Кафе…

Моят живот след десет години е… Същият. Десет години са твърде малко за една съществена промяна. Все още да се разхождаш в малките часове е страшно, все още се притеснявам някой да не придърпа сина ми и да му предложи някое домашно забъркано прахче. Все още новините ме плашат с вести за отвлечени и продадени момичета на възрастта на дъщеря ми. Войната в Ирак почва да прераства в световна, цените се качват… Всекидневието е все същото. Макар че вече хвърляме боклука разделно и заведенията ни са разделени на пушачи и не пушачи и ти искат лична карта за едната бира, все още се спори за това къде да е сметището, как да се рециклира, как да не си тровим живота с мръсния въздух. Макар вече да имаме първият си конгломерат – Варгас (идва от сливането на Варна с Бургас), най-желаният курорт на балканите, ключовото пристанище за товарите идващи от другия край на Черно Море с посока централна Европа, все още цените за българите са едни, а за чужденците други, все още не може да оставиш без надзор нещата си на плажа от страх, че нещо ще изчезне. Чалгата дъни от всяко заведение, хората или са облечени в черно или в най-новият цвят – шареното. Хората се разминават с други хора все едно минават покрай стълбове, а дори малцината, които ти кимват за здрасти биха предпочели да не те бяха видяли. Всеки гледа първо себе си, а после всичко друго и изтърканата фраза “мисли глобално действай локално” вече не предизвиква весела усмивка.

Десет години са твърде малко, за да се промени нещо, защото са малко, за да се промени мисленето на хората. Може би след още десет или двадесет дори, моят град ще е Град с главна буква, децата ми вече ще имат деца и няма да се притесняват защо закъсняват вече с цели десет минути и няма да си представят кървави сцени, оръжия, наркотици. Има още път да извървим и никой не може да го извърви вместо нас, все същият път, по който поехме преди десет години, които няма да завърши след още десет. Но в края ни очаква светло бъдеще, каращо ни да вървим по правия път, а не по мрачните криволичещи странични пътеки. Затова сега загасям лампата след като прибрах масата от вечеря и измих чиниите и се връщам в онзи приятен сън за кучето на двора…

~ от Джен на май 29, 2006.

2 Отговора to “Моят свят след десет години”

  1. Изключително оригинално (bow)

  2. Браво!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: