Измислици…

От тогава измина толкова много време, светът се промени. Споменът е все по-блед и по-блед, почти нищо не ни свързва с онзи свят. Истината бавно се бе превърна в разказ, разказа в приказка, приказката в легенда, легендата в мит. Мит, в който вече няма истина. Надеждата се промени, вече не бяхме загледани в миналото, не търсехме там отговорите. Сега погледите ни са обърнати напред, към този нов свят, към нашият втори шанс. Трябва просто да протегнем ръка и да го използваме разумно.

Но какво се случи наистина?

Годината бе 3670, човечеството все още не бе намерило така жадувания от векове мир. Напротив дори ставаше по-лошо. Бяхме твърде много, а мястото под слънцето твърде малко. Заслепени от желанието си да създадем перфектното общество, ние се избивахме с мисълта, че действаме в името на Великото добро. Оставихме се на технологиите да владеят света ни, забравихме простичките неща. Никой не обръщаше внимание на красотата на залезите или на свежестта на утринния въздух. Хората бяха забравили за звука на тишината. Бавно всички малки неща изчезнаха, изчезна и самото добро. Остана само фикс идеята за самоусъвършенстване. С всеки изминал век се създаваха все по-силни оръжия, хората покоряваха нови и нови дестинации във Вселената, носейки причудливи материали, но така и не намерили друг обитаем свят. Докато в един хубав момент борещите се за власт не разбраха, че всъщност трябва да унищожат машините. Нямаше смисъл да се измислят все по-могъщи машини. Напротив, само нещо просто, което да ги обезвреди за миг. И така се роди проекта Ксер. Ксер представляваше електромагнитно оръжие, електромагнитна бомба. С едно натискане на копчето определено количество електромагнитни вълни се стоварваха над дадено място, унищожавайки способността на всеки уред да функционира правилно…

Готови ли сте? Започнете обратното отброяване.

Сигурен ли сте господин генерал?

Човече, във война сме!

Да, но…

Никакво “НО”! Ако искаш довечера да имаш все още дом и близки, при който да се прибереш започвай отброяването и натисни спусъка!

Внимание, започва обратното отброяване. 10… 9… 8… 7…

Всичко вървеше много добре, поредната световна война този път се развиваше без човешки жертви. Или поне така си мислехме. Тъй като вече бяхме забравили малките неща, никой не обръщаше внимание на земетресенията, на нестабилното земно ядро. И никой не си бе направил труда да провери как ще повлияят новите оръжия на заобикалящият ни свят. Надали някой си спомняше, че родният ни дом представляваше една голяма “машина” задвижвана от естествен магнит, че сърцето на планетата ни може да бъде унищожено. Никой не забеляза колко от животинските видове вече ни бяха известни само от картинките в енциклопедиите, децата ни не знаеха как ухае обикновената градинска роза или какъв е вкусът на истинските плодове и зеленчуци. Всичко бе станало синтетично, мъртво, механично. Като нас самите. Не хора, а сенки.

Мамо, дали татко ще се прибере тази вечер?

Не знам миличка.

А мамо, кучетата едно време като нашите сега, полу-органични ли са били?

Не знам, немските овчарки са изчезнали като порода преди доста време.

А ти виждала ли си истинска кокосова палма?

Кати Лин, заспивай, утре трябва да станеш рано, за да не изпуснеш превоза до подземията. Вече си на пет и имаш отговорности, трябва да ходиш на работа и да се учиш.

Докато светът не реши, че ще се разбунтува. Последното натискане на голямото червено копче. Не, тогава не всичко свърши. Тогава едва започна. Започнаха катаклизмите. А човеците бяха безсилни, останали без своите машини и технологии, бяха като буболечки затворени в буркан. Мухи оплетени в паяжината изплетена от тях самите.

Какво по дяволите стана?!

Защо нищо не работи? Всичко изгасна!

Сър, генераторите на изкуствена дневна светлина отказват да работят.

Това е нелепо, кой е отговорен за това?!

И да знаехме надали бихме го намерили в тази тъмница…

Но всъщност ние самите бяхме виновни, ние натиснахме копчето още първият път. Но това не бе всичко. Бе само мъчителното начало, дори още не бяхме усетили истинска паника. Паниката обзе света едва седмица по късно, когато половин континент изчезна мистериозно за една нощ в океана. Някой с по-здрави нерви дори се шегуваха, че ни очаква съдбата на Атлантида. Дали знаеха колко са близко до истината? До месец сушата и водата се бяха объркали напълно. Възможно бе да се събудиш под вода, а да си си легнал на сушата. Хората измислиха начин да живеем под вода, но това не ни спаси. Тогава започнаха вулканични изригвания под морското равнище, всеки ден изникваха нови острови, а други потъваха забравени с все обитателите си. След вулканичната дейност под водата, започна и тази над нея, небето потъмня от сажди, големите облаци на вулканите се смесваха с тези, който ние бяхме оставили под озоновия слой. От друга страна самият озонов слой вече бе толкова кърпен, че приличаше на дрипа на скитник. Той не можеше да извършва вече защитните си функции и на много места се стопи. Радиацията на слънцето, естествената радиация от изригванията, радиацията от нашите опити. Всичко това се смеси и завърлува по земята като дива, бясна хала, помитайки каквото бе останало. Светът не ни искаше, бе дошъл неговият момент да ни покаже как се унищожава в името на Великото добро. А какво да кажем на децата си? Всички тези изплашени, но и едновременно любопитни погледи? Как да им обясниш, че днес може да е последният им ден заради безотговорността на родителите им?

Мамо, мамо, моля те, стани, моля те. Обещавам, че ще съм послушен. Мамо, моля те, събуди се.

Здравей, дребосъче, защо си само?

Не съм сам, мама е с мен, но не иска да се събуди. Сърди ми се, че избягах навън. Моля я да се събуди, но тя не иска.

О, дребосъче, майка ти няма да може да се събуди повече, съжалявам. Ела с мен. Хайде, не плачи. Тя е отишла на по-добро място.

А какво щяхме да кажем на децата, които оставаха сами? Че светът не ни иска? Как ще погледнем право в тъжните им насълзени очи, в който се чете огорчение и безсилие и ще им кажем, че не сме знаели и не сме имали вина. Чие сърце не би тръпнало и не би се свило от болка. Когато всичко това бе започнало, много, много отдавна, ние го почнахме с мисълта, че ще дадем на тези деца един по-добър свят. В алчността и надменността си им донесохме само тежък живот и разбити надежди, осакатихме душите им от възможността да мечтаят и ги обрекохме на смърт.

Защо натиснах проклетото копче!

Всичко това не продължи дълго. Поне не много. Може би около петдесет години. Петдесет години апокалипсис. Нищо не бе останало същото, нямаше ги седемте континента, нямаше ги петте океана. Нямаше сезони, нямаше климатични пояси. Или поне нямаше това, което мислехме за такива. Всичко бе ново. Малцина оцеляха на изпитанието на природата и на плъзналите след това чуми и смърт. Ако някога населението на планетата бе около петнадесет милиарда, то сега не е много ясно имаше ли въобще петнадесет хиляди. И ако ги имаше, то къде бяха? Може би пръснати по останалата нова суша. След толкова дълго време, в което мислехме, че сме господари, бяхме видели слабостта си, показа ни се, че дори да сме много, ние сме като мравки за планетата. И щом станем твърде много, тя твърде бързо може да ни стъпче, да се отръска от нас. Дали човекът най-после щеше да тръгне към прогрес?

Не много им трябваше, за да се съберат на едно място, може би двеста или триста години, за да създадат отново държави. И отново да се хванат за гушите. За какво? Заради мит, легенда. Легенда за Обетованата земя. Единственото нещастно кътче на планетата, което бе останало незасегнато. Но това, което хората не осъзнаха, че светът се е променил коренно. И че и те се бяха променили коренно. Природата, животните, дори самите човеци не изглеждаха като нищо било някога преди. Видовете се бяха смесили, радиацията и катаклизмите бяха създали разновидности в структурата на телата, не само външния вид бе изменен. Появиха се нови белези, който те определяха за човек, белези далеч различаващи се от някогашните. Най-силните бяха оцелели. Естествен отбор, изяж или ще те изядат, убий или ще те убият. Но хората не забелязаха особено много това.

Те не забелязваха и единственият им останал дар. От някогашния свят те бяха донесли огъня и няколко механизма със себе си. Но сякаш сетивата им още не бяха настроени да уловят красотата на новия свят, не можеха да разберат неговият дар. Но се научиха. Какъв бе той? Единственото нещо което Светът им даде от себе си бе магията. Разбира се тя самата имаше правила определени от Света. Макар преди да не вярваха, че той е жив, след случилото се през онази тъй злочеста 3670 година, те повярваха. Магията бе разделена на два основни потока, всеки един от тях също поделен. Имаше магия на елементите и магия на духа. Магията на елементите се занимаваше с четирите елемента на Света – огън, земя, въздух и вода. Магията на духа се занимаваше с… Духа… Тя бе по-сложна за хората да я разберат, тъй като не се занимаваше с нещо познато и осезаемо. Хората не знаеха какво е дух. А всъщност светът им бе дал възможността да контактуват с духовете си. На енергийно равнище те можеха да се свързват един с друг, да се лекуват, да си говорят. Магията на Духа се делеше на два потока – светла, жива и тъмна, нежива.

Магията си имаше и своето материално проявление. Хилядите загубени невинно души Светът бе грижливо събрал и обвързал с магията, като бе създал Сферите на Познанието. Най-големите две сфери бяха първоизточник на двата вида магия, те захранваха шест по-малки (за всяка разновидност на елементалната и духовната магия), който пък си имаха по още няколко свой собствени дъщерни сфери с различни способности като общуването с животни, изграждането на стени от въздух, лекуването, общуването с духове и така нататък. Сферите на Познанието съдържаха в себе си Светът и той съдържаше в себе си тях. Света ги създаде от странни на цвят минерали и скъпоценности, Сферите меняха цветовете си преливаха от един в друг и изглеждаха живи. В един и същ момент те бяха правилни тела с еднакъв обем и форма, но и съвсем различни една от друга. Всяка дъщерна сфера също си имаше цвят, също се движеше. Сякаш дишаха. Човеците не разбираха това, и как биха могли? Те не помнеха, но все още бяха същите човеци в умовете си, не бяха изстрадали достатъчно сякаш. А с всеки изминал ден, с всеки погубен невинен живот, Сферите растяха. Докато накрая наистина не станаха живи, могъщи. Тогава започнаха сами да избират.

Хората се радваха, мислеха, че имат нови, по-добри оръжия. Но после разбраха, че трябва да се научат да ги ползват и при това, че само определени избраници притежаваха умения. Само някой бяха благословени от Сферите и бе твърде трудно да се отнеме някому някоя от по-малките магическите сфери. И въпреки това, въпреки невежеството и незнанието си, хората отново се впуснаха в битка за Обетованата земя, дори да не знаеха къде е тя. Те бяха длъжни да се бият за нея. Хвърляха се жестоко и ожесточено един срещу друг, все едно се биеха за сетна глътка въздух. Мъже, жени, деца, старци. Всеки можещ да стой на крака бе въвлечен. И отново смърт. Без да знаят как да използват дара на Света, те сееха разруха, но поне не нараняваха и него. И той им позволи да се самоунищожат. Позволи им да решат сами съдбата си и се оттегли като страничен наблюдател.

Малцина оцеляха. Горчивината от това, че Обетована земя няма повали по-слабите от тях. Другите събраха всичко, което бе останало и за първи път се отдадоха на съзидание, което да поражда съзидание и отново съзидание. А не разруха. Сред тях бяха оцелели и няколко по-изявени. Те наистина бяха такива, бяха войни, всеки притежаващ свое уникално умение. Светът и Сферите сякаш ги бяха избрали, без знанието на рода човешки, без дори беглото му подозрение. Бе надникнато в душите им и макар те да не бяха възвишени мъдреци или изучени инженери, те бяха добри и чисти. Седем герой. Всеки със своята собствена цел, но и една обща цел ги обединяваше.

Поставихме нова епоха, летоброенето започна като първа година от Еден. Защо Еден? На един от някогашните езици Еден означаваше Рай. И макар сегашният свят да не приличаше въобще на Рая на хората от предишния… Това не интересуваше никой.

Усети ли нещо?

Не, защо?

Имам чувството, че има нечие присъствие тук.

Самовнушаваш си.

Мхм.

Да, аз съм тук. Безплътен спомен, дух, легенда, мит. Забравена истина. Забравена, но все още съществувам, стига някой да ме потърси. Но хората още не са готови за това, не могат да ме чуят, нито да разберат словата ми. Никое дете не иска да му се напомнят грешките, направени поради не вслушване в думите на другите. Така и човеците не са се настроили още да слушат. Ще дойде и това време…

~ от Джен на декември 2, 2006.

Един коментар to “Измислици…”

  1. jestoko e i nakraq E ISTINA MNOGO PRAVILNO KAZANO

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: