Като рицарите

В нашият двадесет и първи век с безбройни технологии и изменени ценности все още ги има и тях. Движат се между нас и въпреки че вече не ги забелязваме ги има. Ето ги в другия край на бавно движещият се, полюшващ се равномерно трамвай. Вместо по желязната броня, прахът е полепнал по черните тениски. Нямат доспехи, те са заменени от износени кубинки с продънени от ходене подметки, избелял камуфлаж, на място щит на гърба виси мешка, също толкова избеляла, в която вместо меч най-вероятно ще се намери ловен нож. Няма шлем, вместо него се спуска дълга коса. Не на кон, но в компанията на послушно куче и верен другар. Те скитат по калните улици, без да им се радват децата, по-скоро сега майките им ги дръпват и им казват да се пазят от тези странни младежи. Може би без дом, а може би просто от обич към приключенията, те вървят напред, живеят от ден за ден, доверяват се на непознати и вършат своите дела. Угрижени души скрити зад безгрижната усмивка на младостта. Добро ли вършат по своя път или зло? Видели и двете страни на живота, добрата и лошата, какво очакват, какво срещат. Ще намерят ли в следващият град подслон, ще види ли някой през мръсотията и прахта в чистите им сърца или поредната порта на поредната крепост ще бъде затръшната пред тях и ще се вдигне моста над рова с крокодилите? Стоят и чакат двама със своите верни спътници кучета, седнали чинно до тях, и само за миг вгледана в тях се докоснах до онзи свят на странника, на пътника. Чакат своята спирка. Ново приключение, нов път ги зове. Не са ли точно като рицарите? Но не като онези рицари, поглеждащи ни от филмите и евтините романи. Дори не като Дон Кихот. Те са истински рицари, не чакат нечия милост, не чакат тълпи да ги приветстват с възхищение. Те просто вървят по своя път, труден или лесен. Изминават мили, препятствия, борят се с природата, с човешката злоба, срещат усмивки, срещат болка. Вървят по своя път, със своята задача и цел заветна пред тях. Като рицарите.

И пътищата ни се разделиха, трамваят отвори врати на моята спирка. Срещата, макар и кратка, ми даде повод за размисъл. За мен те са рицари, но всеки вижда през различни очи. Какво ще видиш ти в тях, ако ги срещнеш, би ли им подал ръка, би ли станал един от тях? А може би страх ще скове душата ти, страх от непознатото, страх от свободата им, страх от калта по кубинките им. Всеки може би ще им отреди различна съдба, някой може дори да ги види след десет години в затвора, друг би ги помислил за бездомници, трети за нехранимайковци. Но аз се радвам, че видях в тях доброто, макар и това да е само реакция на моето въображение.

Сега крача усмихната по малката уличка с приглушено осветление в тъмната топла нощ, вятъра си играе с дългата ми коса, а праха по кубинките ми не ме притеснява. Сега и аз се чувствам като една от тях. Като рицарите.

~ от Джен на април 24, 2007.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: