Гушкащите чудовища

– Бабо, бабо, разкажи ми пак някоя приказка, моля те!
– Ех, Кети, не си ли вече голяма за приказки? – детето погледна с големите си сини очи и бабата не можеше да откаже. – Е добре, коя приказка искаш? Ами ти Денис?
– За Гушкащите чудовища! За гушкащите чудовища! – извикаха двамата в един глас.
– Добре… Как започваше тя?… А да…

Имало едно време една приказна гора. Входът към нея бил скрит тайно на тавана на къщата, в която живеехме, когато бях малка. Отваряше се по специален начин през една огромна стара ракла, след казването на магическата дума. Аз и най-добрата ми приятелка тогава го открихме съвсем случайно… Заслизахме по стълбите, които се появиха вътре в нея и минахме през огромен светлинен портал…В онази гора живееха гушкащите чудовища… Това не беше обикновена гора. Тя беше много чудновата. При нея нямаше тъмнина и мрак. При нея вечно цареше светлина, топлина и хармония. Всичко беше цветно и красиво. Едно магическо кътче. Почти всичко беше в уголемен размер. Имаше големи величествени дървета, големи очарователни цветя и какво ли още не. Но най-интересни ни се сториха големи бели гъби на червени точки.Те имаха вратички и прозорчета. Ясно беше едно – в тях живееше някой. На прозорчетата имаше розови пухени перденца, така че почти нищо не се виждаше вътре. Но ние бяхме много, много любопитни. Затова решихме да се скрием и да изчакаме някой да излезе от гъбката.
То беше жълто, с големи зелени очи и дълги извити мигли. Имаше странен вид. Имаше големи очи и големи пухкави лапички. Придвижваше се бавно и какво беше учудването ни…то идваше към нас. Аз и Аня хукнахме да бягаме. Помислихме си, че ще ни изяде. Толкова се уплашихме – продължи бабата, зареяла поглед в далечината. – Скрихме се в хралупата на едно от цветните дървета. Бяхме пощурели от страх, защото от гъбите започнаха да излизат още такива чудовища. Бяха в най-различни цветове и подскачаха смешно след нас.
– И после…и после – Кети ококори големите си сини очи и заподскача въодушевено около баба си – то ви настигнало и ви гушнало много, много силно и пухкаво!
Бабата кимна доволно и се изправи.
– Точно така. Вече знаеш тази история по-добре и от мен.
– Искам и аз така! – тъжно нацупи устни Кети. – Защо сега не можем да ходим там?!
– Ехх, Много бързаш дете! Ти искаше приказка, сега постой мирно да чуеш до край и ще ти разкажа защо не може…
Та както каза, те почнаха да ни прегръщат и мачкат, толкова нежно… Сякаш попадайки в лапите им попадахме в пухени, топли завивки… Всяко ухаеше много приятно. Розовото на ягоди, зеленото на мента, червеното на рози, жълтото на цитрусови плодове… Беше много приятно. Почерпиха ни със захарен памук и ни наляха сок от горски плодове от едно поточе което извираше между два камъка наблизо. След време се влюбихме във мястото. Ходехме там всеки следобед, пишехме си домашните там. На майките си казахме, че си играем на училище или на преобличане и слагаме старите шапки от моята баба. Така и не ни потърсиха горе. Винаги разбира се се връщахме преди вечеря, с претъпкани коремчета със сладки лакомства. Чувствахме се толкова гузно, че изяждахме всичките си зеленчуци! Но един ден Аня загуби красивата годежна халка на майка си, много фина със сапфири в обков от бяло злато, която бе взела да покаже на Розовото чудовище…то обожаваше дрънкулки със сини камъчета… Бяхме изпаднали в голяма беда…
Кети погледна озадачено баба си.
-Леле в тази голяма гора, истинско чудо ще да е било да го намерите. Не вярвам.
-Не бъди толкова предубедена Кети! Тези чудовища бяха толкова добри. Те щяха да ни помогнат, каквото и да им струваше това. И те го направиха.
Всички се разделиха на групички и тръгнаха на експедицийки с една основна цел-да намерят пръстена. Всяко мече си мечтаеше да го намери, все пак така щяха да се докаже, а и освен това и те се бяха привързали към нас. И сега в този труден момент те ни гушкаха ласкаво и ние се успокоявахме. Техните гушкания бяха толкова приятни. И така вече течеше третия ден. Гушкащите чудовища търсеха къде ли не, надигаха камъчета,търсеха в дънери на дървета, питаха срещнати животинки с надеждата за съдействие. Странното беше, че в тази гора живееха предимно добри същества и това правеше още по-сложна задачата. Тъмно синьото мече вървеше и се оглеждаше по земята,погледа му минаваше по всяко едно кътче. Иведнъж то се спря. Малко пред него на земята беше кацнала гарга. Гушкащото чудовище веднага се усъмни, все пак гаргите бяха крадливи и алчни птици.Трябваше да провери това. Приближи се бавно,съвсем бавничко така че тя да не го усети…съвсем леко се наведе и светкавично протегна лапите си за да я хване. Но вместо това гаргата така се стресна,че глътна така търсеният пръстен, който се намираше в клюна й. Не само чудовището се ядоса,но и гаргата беше особено разочарована.
– Видя ли какво направи глупчо? Заради теб глътнах скъпоценното си бижу.
Чудовището погледна изпод гъстата си вежда
– Твоето бижу? Скъпа, нещо си се объркала, това е на майката на Аня.
– Ама аз си го намерих на едно камъче на една полянка!… – запротестира гарджето
– Мда, на полянката на която си играехме на пускам пръстенче и жълтото чудовище скри пръстена върху камъка нали????
Гаргата сведе поглед надолу и почна да рови в земята
– Хайде тръгвай пред мен да се съберем при другите да върнеш пръстена.
След около половин час на същата спомената полянка се бяхме събрали и се опитвахме да накараме гаргата да изплюе бижуто. Накрая зеленото чудовъще и лилавото се нахвърлиха на нея и почнаха да я гъделичкат. Гаргата се разсмя звучно и пръстенчето изфръкна от човката й. Бялото чудовище се наведе и го избърса.И така нашите гушкащи приятели намери прословутия пръстен. Сега след всичко те решиха да се приберат в гъбката и да изпият по една сладка амброзийка по рецепта на Розовото мече.
-И така деца, имали сме много премеждия с нашите приятели. Изключително интересни приключения и игри, но никога страшни или опсни.Те са истински приятели. При тях винаги можеш да се отпуснеш и най-важното винаги можеш да получих едно голямо и сладко гушкане. Те са ненадминати в това.
-Е добре какво е станало после?-настояваше да узнае Денис.
-Хм-бабата въздъхна – за съжаление на десетия си рожден Аня забрави за чудовищата. Тя започна да пораства. Но аз не исках да забравя така лесно. Даммм…записах си всичко в дневник. Твърде е хубаво, за да се забрави.
Изведнъж децата се оживиха. Станаха и започнаха да скачат около баба си.
– Заведи ни там бабо! Това ще е приказно! Моля те,моля те – повтаряха те развълнувано.
– Ех,за съжаление деца мои,къщата която посещавахме беше скоро разрушена. На нейно място сега се издига голяма и сива административна сграда. – каза бабата тъжно.
Децата тъжно наведоха главици. Единствено Кети остана сериозна и замислена. Тя кроеше някакъв план. Тя не можеше да се примири така лесно. Не беше в природата й. На следващия ден, вместо да отиде на училище, тя кривна от пътя и се насочи към новата сграда. Стигна там. Имаше пазач.Тя беше хитро момиче и веднага мина с оправданието,че отива при майка си. Насочи се към асансьора,но изпитваше страх от тях и реши да се качва по стъпалата. И така качи се до последния етаж. Нещо и подсказваше, че е наблизо.Тук някъде трябваше да е тайния вход към приказната гора и към гушкащите чудовища. Влезе в едната стая. Слава богу там нямаше никого.Отново късмет.П ред нея имаше едно бюро, на него компютър а точно зад тях стоеше една ракла. Кети се засили към нея, отвори бързо насрещните витрини и за нейно най-голямо разочарование там нямаше нищо. Кети излезе от сградата много тъжна. Нямаше желание да ходи на училище. Реши да отиде при баба си. И така и стана. Баба й и направи билков чай, колкото и да го ненавиждаше Кети беше принудена да го изпие до дъно. Тя не беше човек,който се отказва лесно. Дали пък да не потърси на тавана на баба си.Защо пък не. Може би там е тази стара ракла.Тя беше решена. Стана от масата бързо и се качи на тавана. Започна ожесточено търсене. Насам-натам надникваше и най-накрая я намери…верно много стара. Предстоеше момента. Дали ще стане…Дали…дали…дали…дали…И тя отвори витрините-ярка светлина озари лицето й. Тя затвори очички.Когато ги отвори видя пред себе си приказната гора. Значи всичко беше вярно.
– О, толкова е прекрасно-едвам промълви Кети.
Гушкащите чудовища бяха наблизо и я видяха. Незмеримо голяма беше радостта им. Пак имаше кой да гушкат и на кой да се радват. Това беше най-важното за тях. Да сбъдват съкровенните детски мечти. Да гушкат и да обичат. Тези чудовища ще съществуват винаги, защото света има нужда от гушкания, а кой се справя по-добре с това от тях…Тогава, сега и завинаги това място се нарича
„Гушкалник“ и е най-сладкото място на земята.

Гушкайте се гушковци!

Тази приказка е писана в IRC канал #Prikazkata от мен, Dandelion и Kato_Prikazka

~ от Джен на май 10, 2007.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: