Ако обичаш някого…

“Ако обичаш някого, пусни го на свобода. Ако се върне – твой е за винаги. Ако не се върне – не е бил твой никога…”

– Искаш ли ябълка?
– Не, благодаря.
– Мхм, какво ти е слънце, умислен си.
– Как ще реагираш, ако ти кажа, че се разделяме.
Настъпи кратко и определено неловко мълчание от няколко секунди. Точно за две премигвания, точно време колкото тъжна сянка да надвисне в ъгълчетата на усмивката.
– Не знам. Защо?
Той отпи от чашата си и погледна в топлите й очи. Обмисляше думите си, начина на израз.
Тя усети, че единствено умората – физическа и психическа – спира сълзите да нахлуят в очите й.
– Е?
– Може да ти се стори глупаво, но искам да съм и с други.
Вдишване… Издишване…
– Ами още в началото ти казах, че не те ограничавам от това да излизаш с други, дори от секса с други. Изневярата за мен е… Системно да ме мамиш с някоя. Това би ме наранило.
– Просто не мога. Трудно е да ти обясня. Когато съм с теб не мога да съм с друга, не се чувствам добре, гузно ми е.
– Не мога да направя нищо в това отношение, не мога да се боря със собствените ти демони.
– Не е това. Обичам те, приятно ми е да излизаме заедно навън, възбуждаш ме, добре ми е с теб. Просто като мъж изпитвам нужда да излизам и с други… Не искам да се събудя на 25 и да нямам приятелка, защото с теб рано или късно ще се разделим. Не искам да няма и с кой да изляза, защото приятелите ми или са женени или са напът да се женят и момичетата им не ги пускат или не им се излиза.
Не диша, не мига, не мисли, не помръдва. Не блокира. Но и не живее. Седи на прага, на ръба, на средата.
– Парадоксално е.
– Кое? – сепна се от транса тя.
– Всичко това. Обичам те и ми е добре с теб, но искам да съм и с други. Ако съм с други ми е гузно пред теб. При мисълта ти да си с друг изгарям от ревност. Не искам да те пусна, не искам да си отидеш и повече да не те видя. Не искам и да те нараня.
– Тогава бъди с мен.
– Искам да съм свободен и да съм и с други, сега ми е времето да живея.
Секунда не, чувстваше го като час. Толкова думи, толкова емоции. Сърцето й биеше лудо, като на заек хванат в капан. Не, като домашен заек, декоративен, над когото е застанал притежателя му с нож в ръка, с думите “ти си моят мил и обичан домашен любимец, но съм гладен и трябва да те убия, сготвя и изям”. Безизходица. Тя знаеше, че не може да го ограничи, да му се противопостави, да го завърже или окове. Твърде много го обичаше, за да го прави нещастен. Същевременно в главата й се блъскаха въпроси. От всичко което той каза не можа да реагира на всичко, повечето просто се складираше в подсъзнанието й и кроеше план да я сграбчи когато е сама в тъмното и да я убие. Чувстваше обичта му, не физически, със сърцето си я чувстваше, в очите му я виждаше. Не е лъжа. Знаеше и за глада към свобода, и нейното подсъзнание я човъркаше, когато видеше някой стар познайник, с когото някога е имала свалка. Или пък новото попълнение в заведението, където ходеха с момичетата след шматкане по магазините на главната. Тогава една мисъл се оформи от всичко това. Единствената по-ясна и може би затова виждаща й се по-приемлива. Страх. Беше го страх, че ако не се опита да избяга сега, после никога няма да може да опита дори. Страхът на всеки един мъж, макар че повечето го усещаха чак пред олтара, че няма повече да докосне друга. Това ли беше? Страхът от обвързване.
Той я гледаше. Защо не реагираше, само наведе глава и това го жегна в сърцето. Знаеше колко е привързана към него, знаеше че го обича със цялото си същество и даваше всичко за него. Погледна я в очите и видя безсилието й, което също го прониза. Не би се противопоставила на решението му, не можеше. А той не можеше да я гледа да страда, да я боли. Дали я болеше в момента, дали страдаше вътрешно. Миналия път плака пред него като малко дете, щом той и каза, че се разделят. Сега почти не реагираше и това го притесняваше. Така я искаше, ако беше до него всяка нощ, когато си ляга и да го буди с меките си устни всяка сутрин не би имал нужда от друго. Но тя нямаше тази свобода, не разполагаше със себе си напълно. Макар да му даваше всичко, което може, тя се прибираше вечер при родителите си, а той в малката си неуютна квартира при съквартиранта си.
– Трябва да се прибирам.
– И аз, недоспал съм, утре съм на работа. Не ми е добре.
– Лека нощ съкровище мое.
– Лека.
Всеки тръгна в своята посока, без да се целунат, без да се прегърнат.

~~~
Не можах да спя. Цяла нощ слушах музика, рисувах, писах, четох… “Ако обичаш някого, пусни го на свобода. Ако се върне при теб – твой е завинаги. Ако не се върне – не е бил твой никога…”
На другия ден станах рано и си свърших работата. Прибрах се, изкъпах се. Облякох се и отидох да го видя.
Изненада го. Не очакваше да я види днес тук. И то в черно. Болеше го глава, но това не пречеше да помни предната вечер. Работата го беше хванала за гушата, но сърцето му не позволи да я пренебрегне.
– Мислих. Ще ти дам това, което искаш. Някога са казали: “Ако обичаш някого, пусни го на свобода…”. Ще те чакам…
Да изрека това, бе все едно да застана на метър и половина над земята, с гръб към него, със затворени очи и да се отпусна назад, за да ме хване той. Тези “секунди” на падане щяха да са най-мъчителното нещо в живота ми…

~ от Джен в юни 28, 2007.