Двете лица на Луната

За лека
нощ

Стъпка, втора… Самотна пътека без възможност да се върнеш назад. Думи казани, неразбрани, нечути. Всеки търси своя бряг. Не мога не значи не искам. Колко много “не”… Треперещи ръце, разтуптяно сърце, тихи сълзи, студен мрак. Отеква тъмнината, няма кой да върне тази душа обратно. Празни погледи срещат копнеещи погледи и се разминават… Аз те търся, а ти не ме намираш. Аз се
стапям в мъгла, а ти не протягаш ръка…

Сърцето се сви и спря да тупти, очите станаха тъмни, а силата изстудя в мускулите. После само забрава… Безплътни нокти се впиват в тялото и прогарят дупки и пробуждат писъци болкаПоглед копнеещ среща поглед празен, студен. С теб съм, а се чувствам сама… Няма ли те?

Пътища разминати, думи нечути, чувства неразбрани, съдби погубени… И една стара песен… Няма щастие, няма любов, няма топлина.. Има само лъжи… А после забрава… и мрак…

Треперят пръстите ми, трепери душата ми. Изгубих пътя си, изгубих сърцето си, изгубих и желанието за въздух. Ти не откликна на моя вопъл “спаси ме!”, не протегна ръка, не каза тривиалното “всичко ще се оправи”… Не ми даде нужния покой за ума…

Покои… Страх, сън, кошмар, плач, мрак…

Стъпка, втора… Самотна пътека без възможност да се върнеш назад… Ти не протегна ръка… Отекват тихите стъпки… Страх ме е, чувствам се сама… Спаси ме!

Ще ме спасиш ли?…
\

За добро
утро

Премигване… Второ… Утро… Топлите лъчи нежно галят кожата ми, а хладният въздух изпълва със свежест дробовете ми… Усмивка се разля в тялото ми, протегнах ръка и погалих топлите ти устни… Ти протегна ръка и ме прегърна… Топлината на двете ни тела се сля и сякаш засияхме… Сън ли си?

Глътка, после втора… Кафе без вкус, целувка на сладост… и светът се озари… Погледи дирещи намират искра помежду си… Сърцето бие и прелива… Нотки на пролет се носят тихо по въздуха и галят съзнанието… Топли усмивки, топли милувки, топли целувки… Колко много топлина…

Сърцето ми бие за теб, чувам как твоето бие за мен щом те прегърна… Всичко беше сън, кошмар, но утрото ни спаси… Ти ме спаси… Толкова дълго чаках усмивката ти… Толкова дълго чаках… Сега вдишвам сладко аромата на косите ти, а душата ми пее тихо пролетна песен… Ново начало… Умът ми е празен, няма мрак, няма тревога… Спокойствието е толкова приятно когато съм до теб…

В очите ти свети живот, в моите любов… Протягам ръка, за да срещна твоята… Заедно тръгваме по нов път… Заедно… Стъпка… втора… Защо да се връщаме назад? Толкова красиви неща ни чакат по пътя напред… Заедно… Вече не ме е страх, щом си до мен… Радост изпълва сърцето ми, по кръста ми се разлива и струи от мен… Отеква смехът ни… Тръгваме ли?

Тръгнахме… Заедно…

~ от Джен на август 25, 2008.

2 Отговора to “Двете лица на Луната”

  1. поетично.добро.благодаря .

  2. Мацо красиво е само че накрая с това „тръгнахме… заедно.“ нз нещо не ми хареса. Но както винаги стила ти е на ниво и наистина е хубаво🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: