Вълчицата

На разведеляване я събуди шумът на щурчетата във високите треви. Тя размърда уши, вдиша свежия въздух и се надигна. Протегна се, прозина се и изтрака със зъби. Подуши въздуха и се обърна към дъното на леговището. Той спеше там. Беше все така красив както в пролетта, в която се събраха и направиха своя глутница. Козината му бе все така гъста и сребриста, зъбите остри и бели като сняг, а очите зеленикаво жълти и изпитателни. Никога нямаше да забрави първата им среща и сладкият аромат, който тогава усети с цялото си същество. Душата й позна своята половинка, с която ще остане до края на дните си… Тя отиде при него и го близна по носа. Последва мърдане на уши и тихо ръмжене. Не усети кога я е съборил до себе си с лапа, гушнал я е и я гледаше с любов.

Навън бе прохладно утро и бе време за лов за закуска, трябваше да нахранят новото си котило. Тръгнаха само двамата, защото бяха добър екип, пък и два заека щяха да стигнат за малките. Заешкото бе крехко и стигаше да се научат да късат със зъбки и нокти. Повечето бяха мъжки и разбира се приличаха на баща си. Непрекъснато се боричкаха, че даже увличаха и двете женски да се бият с тях. Обичаше да ги гледа как си играят пред леговището им, докато глутницата бе на лов привечер. Разтърси чернобялата си грива и наостри уши. Сега трябваше да се съсредоточи върху зайците…

Една августовска вечер стоеше и чакаше заедно с вече едногодишните кутрета ловците да се върнат с вечерята. Скоро и те щяха да се присъединят към тях… Или към пазачите… Или да тръгнат по своя път навън… Някой от тях можеше да наследи водачеството от баща им някой ден, макар че до сега няколкото вълчета от предишни котила, който се опитаха да преборят баща си, не успяха… Знаеше, че само времето ще покаже кой е най-силният, за да бъде новият алфа мъжки.

Някъде в гората се чу изстрел, после вой и тя наостри уши. Това беше неговият вой и на братята й. Нещо се бе случило. Втори изстрел. Тя и другите две женски изскочиха навън, оголили зъби, настръхнали, с извадени нокти. Палетата зад тях също се наежиха. В нощта се разнесе мирис на вълча кръв. Ловци. Сърцето й заби лудо и адреналинът замъгли мислите. Ушите доловиха шум от погазени листа, някой тичаше към тях. Ловците се бяха превърнали в плячка и сега бързаха да се приберат в бърлогата, скрити в пещерата в подножието на върха на сигурно, далеч от пушките. Двама бяха ранени, изоставаха на края и може би нямаше да могат да стигнат. Не усещаше неговият аромат, не чу повече неговият вой, нямаше ги стъпките му. Тих ужас полази по тялото й.

По-късно разбра, че е пленен или поне така казаха другите. Бяха го отвели хората. Сърцето й се късаше, но нямаше какво да направи… Тогава започна да линее… Зимата бе тежка, ловът й не бе добър, все по-често я оставяха в бърлогата да пази. Дойде следващата пролет и тя не пожела да си избере нов мъжки. Не можеше. Тя вече имаше половинка. Бе решено новият алфа мъжки да се определи в двубой, но тя не пожела и победителят… Тогава я прогониха от глутницата… Собствената и челяд се обърна срещу нея… Ръмжаха, лаеха, с оголени зъби и нокти… Уплашена тя побягна сама в гората напред, към неизвестното. Никога не бе била сама, само с него…

Минаха седмици, месеци… Хранеше се със зайци и мишки, ако намери някое мъртво животно… Не беше лесно да е единак, навсякъде я гонеха, пропъждаха. Нямаше място за нея вече. Зимата бавно настъпи и покри всичко в белота. Имаше чести бури, който я караха да седи в дупката си, изоставена бърлога на язовец, и закриваха следите на животните. Една нощ гладът надделя, не бе яла от седмица, излезе в бурята и подуши студеният въздух. Някъде наоколо може би щеше да намери някое залутало се животно или пък умряло от студ. Надеждата умира последна. Навлезе в непозната територия или поне снегът я бе превърнал в непозната. От някъде миришеше на месо, свежо месо. Тя тръгна предпазливо към него, наострила уши, душеше въздуха за опасност. Но снегът и вятърът отмиваха сякак всичко. Намери го, два убити заека, не знаеше защо и кой ги е оставил, но миризмата на свежата кръв притъпи мнителността й и тя се хвърли върху тях.

Дори не усети че земята поддава под лапите й, когато захапа месото. Дори не видя копието, което я промуши. Съзнанието и нямаше време да осмисли и приеме случващото. Челюстта й се отвори и заекът изпадна, а от гърлото й се изплъзна стон. „Къде си, сърце мое?…” бе последната мисъл която мина през ума й…

Някъде не много далече в големият град проехтя самотен, жален плач, вой на болка от загубата и разказващ за смъртта. Той бе силен и дълъг, чу се чак в гората, от където му отвърнаха други, не по-малко жални… След известно време настъпи тишина. „Идвам при теб, спътнице моя”. Още едно сърце спря да бие…

~ от Джен на август 25, 2008.

Един коментар to “Вълчицата”

  1. красиво направо Божествено това ми хареса наистина адски много

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: