Размисли разни над прехода…

Преходът в България

Малко хора се замислят всъщност как издигнаха прехода на плещите си и го понесоха. Не помня първите десет години от прехода, но помня разказите на родителите ми за трудното пазаруване с купони, за изпращаното от баба ми на село прясно мляко, за да се храни малкото бебе. Разкази за разходки по жълтите павета, при които съм се отскубвала и съм минавала под кордона с две вдигнати пръстчета, повтаряща „ше де ше”. Но тук там се открояват и ясни мой спомени как родителите ми пълнят термоси с кафе и чай и излизат да раздават по протестите на студуващите. Помня как ги видях по телевизията. Помня и факта, че сестра ми и приятелят й бяха пребити от милите чичковци полицай (пазители на реда и обществото) в нощта на 10 срещу 11 януари 1997 г. пред Парламента… Безкръвна революция… Не ми се иска да знам какви биха били спомените ми ако беше кръвна.

През изминалите  години все по-малко са хората, които помнят какво се случи, все по-малко са тези, които ги е грижа. Нашите родители са утопични идеалисти, подобно на хората от Възрожденската епоха. Със същия устрем те излизаха и стояха на студа, за да защитят един идеал. Уви от него не е останало нищо двадесет години по-късно. Сякаш всички забравиха защо излязоха и търпяха студ и бой. Моралната деградация породена от неизпълнени мечти и цели даде в резултат корупция, липса на принципи, липса на ценности. Появиха се така наречените групировки от типа на ВИС и СИК, както и мутрите. Изрази от типа на „който плаща, той поръчва музиката” и „bite bezahlen” станаха описание на ежедневна практика в администрацията в държавата, заредиха се празни обещания, безсмислени хулителства, но никой не си направи труда да положи стабилни нови основи на така лелеяната демокрация. По време на прехода се родиха нови кумири и емблематични личности като Андрей Луканов, Жан Виденов, Желю Желев, Иван Костов, Ахмед Доган, Георги Първанов, Стефан Софиянски, Надежда Михайлова, Симеон Сакскобургготски и други. Освен тях се роди и нова субкултура в България, уникално явление, което не съществува в нито една друга бивша социалистическа държава. Да ходиш на театър вече се смята за отживелица или ако ходиш на театър то със сигурност имаш излишни време и пари за глупости. Дори ходенето на кино остана запазена марка за маниаците, защото новите филми са достъпни в интернет съвсем безплатно, с по-добро качество и по-рано от колкото в киносалоните. Четенето на стойностни книги е признак на т.н. „задръстеност” или показност на фалшива интелигентност, познат още и като синдрома на манекенките да четат Пауло Коельо и Умберто Еко. За сметка на това повечето хора се образоват от списания тип „Блясък”, „Elle” и „Маxim”. Предаванията за култура се стопиха в ефира на телевизиите, заместени от всевъзможни риалити шоута. Издигна се хайлайф общество, смятано за каймакът на държавата, което налага на „простолюдието” обществен ред и обществено мнение обвързани с новосъздадените „mall”-ове, заместващи базарите и магазините за конфекция, с модерните клубове и блек лейбъл уиски менте, с измамната красота на всичко що лъска, забравяйки поговорката, че не всичко, което лъщи, е злато. Истинската интелигенция или отдавна е избягала в странство да търси по-добър живот, или е оскотяла в стремежа си за оцеляване. Претенциите на хората сега са винаги много по-големи от възможностите им, ценности като любов, сплотеност, скромност, доброта, ценности на сърцето и ума, са изместени от материалните ценности като парите и притежанията.

За двадесет години България, българските граждани, наваксват за изгубеното време, в което западният свят се е развивал. Но за разлика от западния свят, обществото ни не се учи от чуждите грешки, нито от своите, а ги преповтаря. Криворазбрана демокрация. Криворазбрана цивилизация.

Жертвите на прехода…

Заговори се за жертвите на социалистическия режим в България. Интересна тема, но мога да предложа на публиката друга подобна – за жертвите на прехода. Много биха се зачудили кои са тези жертви, как са останали без известни. Ние, децата, тинейджърите, младите родени и живели след 1989 г. Ние сме постпродукта на прехода. Ние, сме жертвите на прехода.

Новото поколение е без реални ценности и мечти, живеещо в самозаблуда за добър живот. Без мнение, оставено да се лута и да бъде управлявано като стадо овце. Жертва на прехода са всички дванадесет годишни момиченца, които носят грим, пушат и се разсъбличат по заведенията и всички дванадесет годишни момченца, които се наливат с долнопробна водка, псуват и разнасят ножове в якетата си за келешлък.  Децата вече не гледат анимационни филмчета каращи ги да мечтаят смело и да се усмихват, вместо това играят насилствени игри. Жертва са и тридесет годишните им родители, които получили свобода на мисълта и действието я превърнаха в свободия, разпространиха чалгата и селенията. И то не защото са от голям град, малък град или село. А защото простащината почна да се шири като модна тенденция. Не съм от хората, които защитават социализма и комунизма. Не съм живяла в онези времена, но съм чула достатъчно неприятни неща от близките ми. Но не съм и доволна от времето в което живея. Повечето жертви на прехода дори не се осъзнават като такива, защото не познават друго освен прехода. Не познават друго освен попфолка, лъскавите коли, болезнената нужда от повече пари, защото парите никога не стигат, безкрайните модни тенденции, момичета и момчета на петнадесет, които се представят за на осемнадесет с фалшиви лични карти. За тях е чуждо спокойствието в дома, чужда е липсата на страх. Свикнали са да виждат спорове, кавги, сбивания, да се впишат в атмосферата е най-сигурното оръжие, да подберат приятелите си по взаимоизгодност и социален статус. Като през средновековието, но сега вместо да си разменят домати за хляб, младежите разменят умовете и душите си. Ако си млад и красив и избереш подходящ влиятелен човек на когото да се усмихваш, а и не само, ще си винаги защитен, обграден от лукс и удоволствия. Ако пък си умен винаги можеш да се захванеш с не толкова умните, но достатъчно силни, и отново на принципа на заменките да получиш власт и защита. Но всичко това не го измислихме ние, всичко това видяхме като пример от родителите, учителите, възрастните, обществото. Не сме научени на състрадание, сплотеност, жертвоготовност, но знаем какво е егоизъм, притежание, лицемерие. Ние сме подобрено и допълнено издание на тези преди нас. С отрицателен знак.

Децата на прехода станаха жертви на жаждата за свобода на родителите си. Защото когато няма кой да те научи как да разполагаш със свободата си, как да я защитаваш и използваш и до къде се простира тя, свободата се превръща в хаос и анархия. Растем в криворазбрана идеология, с криворазбрани ценности и криворазбрани мечти за бъдеще. В познатата песен от прехода на Васко Кръпката се пее „Комунизмът си отива, спете спокойно деца”. Дали спим спокойно?

Деветнадесет години преход стигат!

Наскоро прескачах по каналите на телевизора в търсене на нещо интригуващо с което да заема времето си. Попаднах на предаване, предполагам сутрешен блок, гост на което бе виден български историк. Едно изречение на въпросният професор се запечата в съзнанието ми. „На евреите са им трябвали четиридесет години да стигнат до Обетованата земя, след още двадесет и ние ще заприличаме на европейска държава”. Песимистично или реалистично?

Независимо от това каква оценка даваме на времето в което живеем, дали сме облагодетелствани или ощетени, едно е сигурно. Деветнадесет години преход стигат. Ако според някой не сме излезли от преходния период, то единствената причина за това е, че тези години не са използвани правилно. Сякаш за някой е по-сигурно да живеят с идеята, че сме в преход, за други е по-удобно да извиняват грешките си с това. Но ако погледнем реално деветнадесет години са твърде дълго за едно нормално общество да стъпи на краката си. Логиката навежда на мисълта, че не живеем в нормално общество. Сякаш сме застинали в една единствена година, преповтаряща се с малка разлика, но все пак една единствена. Преходна. Хората са преходни, обстановката също. Някаква форма на дежа ву в която всичко е еднакво като чувство, а съзнанието ти знае, че денят е различен. Деветнадесет години преходен сън са напълно достатъчни. Има надежда, че сме се събудили от него, ако всички здравомислещи престанат да си задават въпроса да бъда или да не бъда за простичките неща, светлината в края на тунела може да стане все по-близка и по-близка. Защото вече не би трябвало младите хора да си задават въпроса да бъда ли български гражданин или да не бъда, да остана ли в България или не. И най-вече да бъда ли истински човек или не. Защото ако всички си тръгнат, ако всички се откажат и се оставят на течението сега, то кой ще постави новото начало? Сега, когато деветнайсетте години свършиха, отговорът трябва да е „да бъда”, за да не живеем в едно дежа ву, а да продължим напред. За да няма подобни въпроси пред децата ни и децата на нашите деца. За да се гордеят с това което са и да се чувстват истински.

~ от Джен на май 5, 2009.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: