Капки дъжд

Разказът се чете най-добре на фона на следната песен: Falling From Heaven by Robotaki

Тихи капки дъжд падат  по земята. Удрят се безмилостно в стъклата на колата ми, сякаш за това създадени, сякаш с тази единствена цел са се родили на небето… Шосето е така самотно, притъмняло и безкрайно. Като пътят на живота ми. Преминаващ през малки градчета и селца, покрай китни къщички или лъскави блокове… Без да спира… Без крайна цел… Без…

Дори не се замислих когато тръгнах. Просто събрах необходимите си вещи, заключих вратата, изтеглих всичките си пари от дебитната карта, метнах сака на задната седалка и запалих. Не знам колко е часа, но беше тъмно когато тръгнах. Не знам къде отивам, но знам, че трябваше да тръгна. Не казах на никого.

На последната бензиностанция си взех голяма чаша мляко със захар и кафе. Омръзна ми горчивото кафе сутрин за закуска. Хапчетата за инсулина са някъде отзад в сака и не ми се търсят. Затова вече отварям трети шоколад. Усещам как захарта се стича към вените ми. Сълзите се стичат към брадичката ми. Искам да стигна там където ще се чувствам у дома. Искам да намеря онова красиво място където ще усещам прекрасния полъх на надеждата, копнежите и мечтите, които се сбъдват, по кожата си. Искам да съм далеч от всичко което оставих зад гърба си с минаването на табелката на края на града. От хората, от къщите, от улиците, от въздуха, от тях. От фалшивите усмивки, от изкуствените чувства, от измислените думи. От себе си…

Искам да открия кътчето, където ще бъда аз. Това аз, което в момента скимти болезнено осакатено от света, защото трябва да се съобразява колко глътки кислород влизат в дробовете ми и да прави компромиси, който бавно ме рушат късче по късче.

Пътят е хлъзгав, водата се стича на вадички към канавките…  Някъде далеч падна гръм. Красиво е… Красива си, умна си, щастлива си… Думи. Не съм… Ако бях, може би сега нямаше да съм на пустото безмълвно шосе. Много пъти съм се чудила какво ли ще е чувството когато умирам, ще съжалявам ли за нещо, ще се радвам ли, ще оставя ли нещо след себе си. Някога една гледачка ми каза че ще умра при катастрофа… Мислите се блъскат в главата ми както капките в стъклата. Ужасен хаос, все поглъщащ, задушаващ мрак… Толкова думи изговорени, изписани… Сякаш изветряват. Минават през краткотрайната памет и не се отпечатват в сърцето. Накрая не стигат… Не „казват”… Остава погледът… Но хората отдавна са отвикнали от това да се гледат в очите и да виждат нещо в тях… „Не знам какво да кажа”… Защо трябва да кажеш нещо?… Един поглед може да замени хиляда думи. Ако има кой да го забележи. Студено е… Ставите ми почват да пукат. „Усмивката е второто нещо, което умееш с устата си най-добре” казват мъжете. Първото е да пуша… 120…

Иска ми се да умеех да показвам на хората какво изпитвам само като ги докосна. Няма създадени думи, за да го опишат. Едно докосване и те да усетят каквото усещам аз. Всички думи биха били излишни… Липсват ми безмълвните ни разходки, когато ме гледаше в очите…

Тихи капки дъжд падат  по земята. Удрят се безмилостно в стъклата на колата ми, сякаш за това създадени, сякаш с тази единствена цел са се родили на небето…

Преди около два часа дискът заби и заповтаря една и съща песен, която се слива толкова красиво с ромоленето. Мелодия, която докосва сърцето ти, душата ти, доставя им наслада… и ги кара да се раздират болезнено. До безкрай.

~ от Джен на август 9, 2009.

Един коментар to “Капки дъжд”

  1. както винаги красота и самота.. безмълвие.. наистина си добра в това Джен.. ако не се бях смотала до сега ти успя мн деликатно да ми бръкнеш в раните… Обичам те🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: