Игрички и играчки

Празниците са онова съкровено време от живота на българина, когато той се отдава на „тайните” си страсти – да похапва на корем, да се излежава мързелувайки, да се глези, защото му се полага, да си пийва без притеснения за махмурлука на другия ден, да засяда на маса в нищене на сериозни социални, политически, икономически и какви ли не други проблеми след 3-4 чаши червено вино. Да изпада в блажено и безгрижно време.

И на мен ми се иска да се отдам на това настроение, но се замислих, че след това ще ми е още по-трудно да седна и да свърша работата, която отлагах за тези почивни дни. И седнах. И с течение на „проучванията” си по темите за курсовите ми задачи, почнах все повече и повече да се отвращавам от професията си. Или по-скоро от нейното лице в България.

Едни от най-горещите теми, през които набързо се мина на семейния коледен обяд, бяха референдума за новините на турски, закона за електронните съобщения, етническото напрежение, отвличанията, работата на новото правителство. Тези теми се припокриват и с горещите теми в обществото, част от които са и обект на размишления в курсовите ми задачи. Опитвали ли сте се да си направите маратон с гледане на няколко филма или на няколко епизода на ваш любим сериал? А опитвали ли сте се да направите същото нещо, но вместо със сериал, с няколко поредни издания на някое публицистично предаване? Аз го направих.  Умопомрачително е. И не става дума за главоболието. Става дума за това колко много неща изпускаме от живота извън личното ни „аз”, защото не ги вземаме в „ударни дози”. Тези дози, разговорът на коледния обяд, различните спорове с приятели, както и няколко попаднали ми странични мнения от интернет пространството, накараха малкото ми мозъче да заприлича на мозъка на някой от анимационните герой на Tex Avery. Какво роди днес в полунощ това мозъче?

Медии, манипулации и теории за конспирации

В първи курс ти пълнят главата с един куп суха, никому ненужна теория, уж. Всъщност във въпросния курс сухата и ненужна теория се отнася до основните принципи на журналистиката. За произхода на идеята за медии. В първи курс ти говорят за първите журналисти и вестници, зародили се някъде далеч от теб и като време и като географско местоположение. За предназначението на медиите като свързващото звено между обществото и „онези хора зад голямата порта, които коват закони и решават съдбини”. Учат ни, че целта на журналистиката е да съобщава, да съблюдава, да задава въпросите, които обществото задава. Да бъде открита, честна, почтена, да защитава обществените интереси, да следи какви са те. Да е коректив на обществото и политиката. И то не само в люлките на журналистиката, но и в собствената ни родина.

След терапията която си направих, се замислих над наученото в този първи курс, замислих се и за наученото в сегашния семестър. За съжаление скъпи колеги (настоящи и бъдещи) останах с отвратителен вкус в устата си. Българската журналистика е доста далеч от тези идеи. Тя се е превърнала в едно галениче, в едно котенце, което мърка любвеобилно на хората по „горните етажи”, когато я чешат зад ушичките. И не само – когато обществото подръпне това коте за опашката с израза „К’во ста’а там бре, ей?”, то го изритва със задните си лапи и намусено отвръща „Всичко е наред бре, стига мрънкане, не виждате ли, че хората работят. Само да мрънкаш знаеш, ей! Вечно недоволни. Какво искаш повече, а? Ако имаш проблеми те са си заради теб, оправяй се!”. След което подава коремче да бъде почесана.

Естествено и съвсем нормално в подобен диалог някой ще се опита да ме опровергае. Аз не отричам, че в страната ни и журналистиката, и управляващите правят нещо. Но това нещо е в повечето случаи хвърляне на прах в очите. Непрестанно се говори, че се „върши работа” и всички са доволни. Никой не пита „каква работа” или дори да попита, оставаме с отговори от типа на „важна!” или „ще разберете скоро”. Разбираме ли въобще? Или от забързаното си ежедневие се оставяме да ни завладее забравата. Забрава много добре използвана за манипулация на обществото. „Скоро”-то така и не идва толкова скоро колкото очакваме, създава се усещане за някаква конспирация. Градят се теории, хвърлят се обвинения, отправят се намеци, говори се с полуистини. Това ли е целта? Да се казват много думички без смисъл? Да има оправдание, че се говори по темата. Но нищо не се казва по темата. И отделни личности, създаващи провокацията, да си измиват ръцете с „ама вие си знаете, защо да ви го казвам” сякаш всички сме част от конспирацията, всичко е част от обществена тайна, която всички знаят. Но никой не става да я каже. То оставаше и някой да си позволи да я обяви. Естествено веднага ще му се намери опонент, който да каже „това са пълни глупости, провокации и долни инсинуации”.

И всичко ще си остане точно такова – само на думи и празни приказки. Защото никой не вади неоспорими факти. Дори журналистите, на които това трябва да е професия– да говорят с факти, а не с намеци и загадки. Накрая, отново естествено, никой нищо не е разбрал ясно, въпреки, че всички твърдят, че са се изказали ясно. Последва забравата. Играем си на политика, играем си на журналистика, играем си. И знаем, че само си играем. И не ни пука. Кервана си върви, а кучетата се правят че лаят. Идва новия ден. Всичко потъва в забрава…

Престъпление и наказание

Забелязала съм, че при френските сирена важи същото като при парфюмите – има един вкус при отхапването, втори докато дъвчеш и трети след като си преглътнал. Ето вторият вкус, който открих докато дъвчех. В България обичаме и темата „престъпление и наказание”. Всеки ден откриваме глобални или локални престъпления в обществото си, отиваме при „мама”, дърпаме я за полата и почваме да мрънкаме за наказание. Народа отива в повечето случай при медиите, дърпа тях за полата. В повечето случаи пък медиите отиват и дърпат полата на политиката. „Мама” успокоява намръщеното си „дете” и обещава, че провинилите се ще получат своето наказание. И като всяко дете получило утеха и обещание, обществото за известно време спира да мрънка. От своя страна част от политиците пък виждат образа на „Мама” в Европейския съюз. Когато не можем сами да си решим проблемите се обръщаме към мама, защото братчето ни е счупило любимата кукла. По същия начин част от политиците и партиите, когато не могат да решат проблемите си сами, тичат да дърпат ЕС за полата, било в крайчето й на което пише „Енергетика” или „Борба с корупцията”, или пък „Икономика”. След като се оплачат от другарчето, те си сядат мирно и кротко, с усещане за задоволство. Задоволство, защото очакват „мама” да изпрати следващия си критичен доклад и да се заеме с раздаването на наказания. Очакват, че ЕС е тук за да разреши всички проблеми с които не можем да се справим сами.

От скоро си имаме и татко. Името му е Бойко Борисов. Моля още от сега да изясня, че нито имам нещо лично против него, нито към политиката му или политиката на партия ГЕРБ. Още е рано, за да даваме оценки на + и –. Това би било съставяне на едно сложно уравнение с много неизвестни. По темата за таткото, неговата роля е много важна. Тя е едно допълнително успокоение сякаш. Защото „татко” е силен, решителен и строг. Освен това „татко” е по-близо до нас, „мама” е зад граница. Както свикнахме да дърпаме полата на мама, така свикваме да дърпаме панталона на татко. Защото живеем с идеята, че той ще дойде да издърпа ушите на калпазаните, да ги плесне през ръцете и ако са се провинили много, ще ги нашляпа по дупетата едно хубаво, да им е за урок. И после всички ще са усмихнати и щастливи, че са получили възмездие, че извършилите престъпление са получили наказание. В случая господин Борисов трябва да внимава, ако ще взима на сериозно ролята на „татко” на обществото, защото то му възлага големи надежди. Ако тези надежди не срещнат оправдание, ако доверието се окаже по някакъв начин излъгано в главите ни, току виж „детето” се развика „развод!”. Или по-скоро „оставка!”.

Но това ли сме ние? Едно малко, често пъти разглезвано, мрънкащо дете? Едно дете, което не може да се оправи само с нищо и винаги иска някой да дойде от някъде, за да му оправи проблемите. Само че нито Европейският съюз, нито Бойко Борисов са панацея за всичко. Никой не може да оправи проблемите на едно общество, което дори няма ясна представа, ясна концепция за „проблем на обществото”. Което само не набелязва недъзите си и не се старае само да ги отстрани. Докато не си хвърляме боклука в кошчето, а на улицата, ще има проблем с боклука. Докато не спрем да предлагаме пари на катаджийте, вместо да си платим възпитано глобата, няма да спрат катастрофите. Докато не спрем да се возим в градския транспорт гратис, вместо да си направим сметка и да изберем карта или билет, няма да стане нито по-бърз той, нито по-точен, нито по-комфортен. Докато не спрем да си затваряме очите за малките неща, няма да оправим големите. Докато не се отървем от наивността си и не се замислим малко повече за морала си, никой не може да ни спаси.

И още нещо. Докато си прехвърляме „топката” на вината и редовно се измъкваме с номера „не сме ние виновни, те са виновни”, няма да има „виновни”. Няма да има и „наказани”.

Глобалният блог

Третият, остатъчен вкус след преглъщането. Днес един приятел ми прати линк, с текст наподобяващ този, който аз пиша, а вие четете, с поредното „мрънкане” против новия Закон за електронните съобщения. С ужас установих, че линкът е към сайта на една от водещите медии. Защо с ужас ли? Защото е медия. В която трябва да работят журналисти. Знаещи принципите на журналистиката. Един от които е плурализмът на мнения. Тук със сигурност ще се появи контрата „е да де, това е едно мнение, нали плурализъм”. Чие мнение? На гражданин, на журналист, на експерт, на какъв? Името на автора на материала ме накара да мисля, че е на журналист. Ако бъркам, пропуснете следващите редове. Ако не бъркам, продължете да четете. Защо смятам, че материалът, поместен в секцията „коментар” не е журналистически? Не е, защото смятам, че журналистите нямат право на мнение. Имат, както има и всеки човек (ние сме първо хора преди всичко друго). Но има съответна тежест, която върви с думичката „журналист”. И тя е свързана с плурализма на мнения и с това, че един журналист не може да си позволи да заема страна, преди да е проучил и изложил всички възможности. Не може журналист да си избере от всички факти, само тези, угодни за подкрепа на неговото мнение. Това е манипулация. Защото друга от тежестите, съпътстващи професията, е, че тя създава и насочва мненията. Един журналист има своите читатели, слушатели и зрители. Хора, които му се доверяват, че защитава позициите им, мнението им. Но когато този журналист е манипулирал фактите, избирайки само угодните нему, той манипулира и мнението. И медиите са наясно с това. И общо взето сигурно и хората. Но от материали като този, които изобилстват или просто до мен са достигнали само тези „против” ЗЕС, се създава едно всеобщо негативно мнение. Това е пагубно.

Журналистиката ни, освен в коте, се превръща и в един глобален блог. Защото текстовете и езикът й са такива. Защото си позволява да изказва лично мнение, от лична позиция, а не от професионална. Защото си позволява да манипулира фактите, като прикрива някои, оставя ги на заден план и толерира други, изкарвайки ги напред с фанфари. А това са все неща позволени за блога, не за медията.

Защото не е нормално една национална медия да показва личното мнение под шапката на професионалното мнение. Не е нормално от национална медия да ме залива вместо с новини, със скрити коментари и мнения. Защото медиите не са личен блог на някакви хора.

Глобалният блог размива истинността на събитията и фактите, защото ги пречупва през личната призма. Защото един човек или малка групичка от хора, затворени в една стая, определят дневния ред на цялото общество. Защото изобилства общият знаменател. Защото съществува кривото разбиране, че 10 човека могат да представят мнението на 7 милиона. Защото съществуват клишетата „народът каза”, „експертите смятат”, „всеобщо мнение е”, „данните показват”. Кой народ? Българския? Аз съм част от него, а никой не ме е питал за мнението ми, както предполагам и вас, по даден проблем, че да съществува „народът каза” или „всеобщо мнение”. Кои експерти, от коя област, с данните на кое проучване? А самите данни освен от кое проучване са, кога е проведено то, в каква ситуация? Все важни неща, важни факти. Важни за професионалната журналистика. И отново си играем. Този път на плурализъм на мнения. И отново си затваряме очите.

В заключение мога да кажа само, че вече всичко ми е смешно, ама толкова смешно, че започва да ми се плаче. Хем се доверяваме на премиера Борисов, хем не проявяваме доверие към правителството, което е избрал, следователно на което той се доверява. Тук моля да изясним да не се бърка правителство с парламент – правителството са министрите, отговарят за изпълнителната власт, парламентът са депутатите, отговарят за законодателната власт. Ако някой се съмнява, моля, имате google, проверете и ако установите, че не съм права, ме поправете овреме в коментарите си. От друга страна, тъй като споменахме, че парламентът е законодателната власт, а често се оплакваме от законите, идва друго противоречие. Хем се доверяваме на дадените депутати, защото ако не им се доверяваме защо сме ги избрали, хем не се доверяваме, че законите, които приемат, са в наш интерес. Защото оставам с впечатлението, че проблемът с новия ЗЕС е такъв, нямаме доверие, че интересите ни, че личното ни и неприкосновено, ще бъде защитено. Игра на доверие. „Тука има, тука нема”. Положението е като една стара приказка „хем боли, хем сърби, хем драго ми е”. Може би някой трябва да напише една „епопея за забравянето”?

Между другото, на притеснените блогъри, че ЗЕС може да ги ограничи (а може би не само на тях), мога само да кажа, че ако думите ви пречат на някого/нещо ще се намери кой да ви каже „Шшшштттт!“ доста преди която и да е власт.

Моя блог, където сте намерили този текст, е от типа лично дневниче. Там слагам разкази, свързани повече с чисто емоционални, лични, човешки нещица, отколкото с глобални обществени проблеми. Но понеже се ядосах на разни неща, реших да напиша и този текст. Не че ще придобие гласност, не че някой ще се замисли над него, аз не съм медиа, национален ефир или новинарска страница… Но поне ще ми остане илюзорното чувство, че съм си изказала мнението.



~ от Джен на декември 28, 2009.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: