Need to belong

„Belongingness is the human need to be an accepted member of a group. Whether it is family, friends, co-workers, or a sports team, humans have an inherent desire to belong and be an important part of something greater than themselves. The motive to belong is the need for „strong, stable relationships with other people.“ This implies a relationship that is greater than simple acquaintance or familiarity. The need to belong is the need to give and receive affection from others.”

– Wikipedia

http://www.youtube.com/watch?v=rGSgOF020C8 – фонова музика…

Тя се роди като всички нормални деца, малко преди обяд в един снежен ден. Отвори очите си и ярката светлина я заслепи, а първата глътка въздух изгори дробовете й. Намръщи се и изпищя. Тук беше студено, неблагоприятно, недоброжелателно. И всичко беше голямо…

Тя израстна като всички нормални деца, обградена с играчки, с въображаеми приятели и шоколад. Усмихваше се и се смееше, цупеше се и се тръшкаше. Мечтаеше да стане принцеса, ветеринар, дизайнер. Спеше със светната лампа, защото я беше страх от чудовищата под леглото…

Тя стана на 10 като всички нормални деца. И започна да проявява комплекси, да смята, че не се справя добре със задачите си, че е виновна за всичко. Почна да плаче тихо, защото й удряха шамар, когато плаче с глас. Пречела и смущавала другите. Прегръщаше плюшеното си мече и преглъщаше сълзите, съжалявайки, че е толкова грозна и ужасна. Вярваше, че е такава, защото никой не казваше друго, никой не се противопоставяше на всекидневните подигравки от околните…

Тя навлезе в пубертета, като всички нормални деца. Вече знаеше, че е ужасна, грозна, глупава, ненужна. Но всеки ден се будеше с надежда, че утре някой ще види в нея нещо красиво, чаровно, пленяващо. Че ще покаже, че не е глупава и може да мисли. И че някой ще я харесва и обича такава, каквато е. И се случи, намери си приятели, макар и трудно, макар и далеч от нея. Малкото им срещи я караха да се чувства спокойно, да се усмихва и радва както някога…

Тя излезе от пубертета, както всички нормални деца. И осъзна, че не е дете. И не е нормална. Не е нормална, защото не мисли като връстниците си, защото за нея секса не е цел за постигане на материално благо, а защото да сподели себе си с някой друг е най-хубавото нещо, което може да подари на някой. Защото четеше твърде много и твърде философски текстове. Защото презираше лъжата и предателството. Защото не можеше да наранява, дори когато го иска, защото я боли. Защото всекидневните скандали в къщи, насилието, лицемерието на приятелите й, я бе увредило психически. И спря да се усмихва. Истински…

Тя стана пълнолетна по всички закони и практики. Опита се да работи и за известно време това я спаси, защото хвърляше всяка емоция назад в съзнанието си и отдаваше мислите си на работа. Превърна работата в свой живот и остави чернилката да се стели някъде дълбоко в нея, разяждайки всичко до което се докосне. Оставяйки пихтия след себе си. Но после работата свърши… Опита се да учи, пак давайки всичко от себе си, изтласквайки човешката емоция далеч от себе си, а с нея и човешките същества…

Тя сега стоеше до пепелника и наблюдаваше в огледалото дима излизащ от устните й. Усмихваше се празно докато слушаше агресивна музика, успокояваща агресията в душата й. Отпи от чашата с водка и си каза наздраве със самотата. Изпитваше нуждата да принадлежи някъде, на нещо, на някой. Правеше си равносметка, че се бе опитала да се впише вече в няколко поприща, но безуспешно. За седем години бе сменила седем-осем компании с различни интереси, които споделяше. За същото време бе имала и три сериозни, уви също неуспешни, връзки с мъже и не можеше да изброи колко несериозни. Беше никоя и ничия. Само своя. Изпитваше нужда не само тя да го прегръща и успокоява, когато светът е срещу него. А и той да откликва на нейната болка. Може би грешката беше, че винаги тя го търсеше, защото й беше самотно. Може би той отговаряше само когато и на него му е самотно. Но не заради нея, а заради себе си. Веднъж му каза „Аз не искам ти да водиш битките ми, не искам да си щит, застанал пред мен и поемащ ударите. Аз не се крия. Искам да си до мен, не пред или зад мен. Искам когато се препъна или залитна, твоята ръка да ме задържи на крака.” Може би това го ядоса, защото след това спря да й отвръща на обажданията. Имаше ли значение?

И друго, след дълги години труден брак, изпълнен със скандали, цинично казано „со кротце, со благо, со мялко кютек”, родителите й все по-сериозно говореха за развод. Чудеше се да се смее ли или да плаче. Нито имаше нещо смешно. Нито нещо тъжно. Но някъде се зараждаше надеждата, че наближава края. А след всеки край имаше ново начало…

Допи чашата водка, изхвърли празната бутилка и фасовете от пепелника. Вдиша от свежия въздух на прозореца, който както онзи първи път изгори дробовете й. Всъщност всичко можеше да се заключи в изречението „Защо, мамка му, се събудих тая сутрин?!”

Нуждата да принадлежиш е човешкото желание да си приет като част от някаква група. Независимо дали това е семейството, приятелите, колегите или спортен отбор, хората имат вродената необходимост да принадлежат и да бъдат важна част от нещо по-велико от тях самите. Мотивът да принадлежиш е нуждата от „здрава, стабилна връзка с други хора”. Под това се разбира връзка, която е по-сериозна от обикновената фамилярност и познанство. Нуждата да принадлежиш е нуждата да даваш и получаваш обич и привързаност от околните…

Тя беше своя. Не принадлежеше.

А на вън слънцето изгря от изток и продължи пътя си на запад по небосвода, за да стигне своя залез. Земята продължаваше да се върти.

~ от Джен в февруари 27, 2010.