Вкусът на разочарованието

Ден, пореден, може би последен. Всъщност вторник, точно преди wtf дните. Наскоро един приятел й спомена за съвпадението… Дали пък някой не го е мислил нарочно? Хех…

Тя си пое дълбоко дъх през цигарата, прехвърли единия си крак през другия и се загледа в една празна точка в стената. В главата й като някакъв ужасен рефрен се въртеше „Внимавай какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне”. Ежедневието й бе станало еднообразно преповтарящо се, стресово събуждане и оправяне на бегом, за да не закъснее за работа, после почти цял ден безделстване, после към 3 удърна работа за два часа и половина… После… дори не беше сигурна какво друго прави после, освен монотонно, като дроб, да се прибере в къщи, да седне с цигара в ръка, да продължи да работи до 4 сутринта след което да изпадне в сън подобен на кома.

Внимавай какво си пожелаваш…

Напоследък в безделните си сиви моменти живот си мислеше за миналото. За веселите лета, за усмивките, за топлината на слънцето, за приятелите. За хората като цяло… за парите. За връзката. За надеждите и мечтите. И искаше да се върне в това толкова по-безоблачно минало. Минало, в което искаше да порасне по-бързо с надеждата, че ще се измъкне от проблемите си и сивите мигове, в който имаше чувството, че е на крачка от някоя свръх доза… от каквото и да е, само и само за да се свърши. За да не боли. Само че с порастването нещата просто придобиха различен отенък на сивото и започнаха да се търкалят към черното. И сега копнееше за миналото си, да се върне.

И дърпаше дявола за опашката. Седмици наред. Внимавай какво си пожелаваш.

Миналото се върна, неочаквано, ухилено идиотски и я хвана за раменете. Ефекта беше точно като дните от седмицата – W T F… Обърка плановете й, накара я да побеснее, да се почувства безсилна… Да се замисли, наистина ли искаше да се върне миналото, дали наистина искаше да е по този начин. Или просто искаше да си върне себе си, вкуса на устните си, светлите нюанси на сивото. Безсилието и чувството да си поставен пред свършен факт я объркваха и правеха неадекватна, деляха я на хиляди частици, част от които се забавляваха иронично, други искрено, трети виеха болезнено, четвъртъ я дърпаха към хаоса… а най-голямата част я дърпаше назад. Надолу. Към някаква безкрайна вода, надълбоко, в океан от минало. Накрая се остави на течението и натиска и затвори очи… отказвайки да се съпротивлява, защото не смяташе, че ако се, сивото би станало по-светло.

Днес не се различаваше от вчера. Вчера не се различаваше от онзи ден. Най-вероятно нямаше да се различава и от вдруги ден. Винаги беше сиво. Винаги болеше. Замисли се над новосъчинената си теория за болката. Тя никога не си отиваше, никога не преставаше. Някой я игнорираха, отричаха, заключваха я в съндък и хвърляха ключа. А тя просто си намираше оправдание защо я боли, защото я беше страх от истината. Дори от това да я потърси. Стана да изхвърли пепелника преди да е заприличал на Айфеловата кула. Пусна си Pearl Jam…

На връщане се загледа в безформеното си отражение в огледалото. Имаше чувството, че от там я гледа иронично усмихната състарена жена. Когато беше на 16 се радваше, че е най-малка в компанията, а всички се изненадваха, когато каже възрастта си, защото приличала на по-голяма по маниерите и интелекта си. Обикновено й даваха 22-23. А сега, когато беше на толкова, тази огромна разлика почваше да си лични не само външно, но й в нея самата. Изпусна пепелника и той се разби на теракотата. Напомняше на начина по който се разбиваше сърце. А в нейното сигурно имаше също толкова катранена чернилка от цигарите, колкото по пепелника. Наведе се да събере пърчетата и поряза дланта си. Тази секундна болка я накара сякаш да чувства. Заплака, сякаш това бе най-естественото. Но не плачеше за порязаната си ръка. А за разбитото. Плачеше, а гласа на Еди Ведър от колоните сякаш я пронизваше дълбоко, разширявайки дупката в душата й от която се изливаха сълзите. Задави се. Хвана парчето стъкло по-здраво, после го прокара по ръката си, втори път, трети път. Не силно, защото не искаше да умре, а само да изпитва тази нова болка, която някак, за по няколко секунди, изместваше другата. И я караше да се чувства по-жива.

Защото тя не заключваше болката и да захвърли ключа. Тя я оставяше и я повиваше със самота. Облиза устни и усети един добре познат вкус. Вкусът на разочарованието. Вкусът на изгубената си усмивка, вкуса на цигарения дим, вкуса на избягалите мечти. Остана да плаче и да стиска парчето пепелник. Плачеше за разбитото.

Телефонът иззвъня, изписа се номера на майка й, тя преглътна и отговори весело и усмихнато. През това време почисти счупеното стъкло, измъ ръцете си под студена вода, взе нов пепелник. А след като затвори телефона запали цигара и си пое дълбоко дъх. Загледа се в една празна точка в стената. После затвори очи.

~ от Джен на август 24, 2010.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: