Мххммм…

“1 ноември

FaceBook ти казва как всичките ти „приятели” са изкарали снощи. За да сме честни, няма човек с 350+ приятели, с които е близък и се вълнува от всичко ставащо с тях. Но въпреки това непрекъснато научаваш кой, какво, с кого и как го прави. А аз просто исках да си нагледам царевицата и зайците. Не, не е смешно. Фермичката си ми действа успокоително. Шарена е, мърда, шуми и не изисква много мисъл. С други думи вместо да покажа среден пръст на шефа, аз го ползвам, за да кликам на десния бутон. Само дето нямам шеф, де… Ох, не ме интересува как всички са празнували Halloween, Jesus, поне ако 1/3 от тях имаха идея от къде идва този празник…”

Тя си водеше дневник, всяка вечер драскаше. Това й препоръча психоаналитикът. Не защото се чувстваше на 40, с две деца, след развод и с две ипотеки за изплащане. Не. Точно защото на 27 вече и това не чувстваше. А когато не чувстваше не можеше да пише, когато не пишеше редакторът й се ядосваше и издателството не печелеше. Следователно се пръкна д-р Шушимаков, с ужасната си алергия към котки, червената рамка на очилата си и досадното „Кога започнаха проблемите?”. Толкова й беше втръснало от тоя въпрос, че създаде герой специално за него – един сериозен, амбициозен и подреден студент по археология, чието чувство за хумор понякога бе неразбираемо за останалите й герои.

Да се определи кога започнаха проблемите беше прекалено трудно. Дали бе моментът, когато голямата й любов си тръгна, или когато колегата, по който залиташе, й каза, че има мъжки глас, или когато я уволниха от първата сериозна работа или пък когато един наркоман се строполи и умря в краката й… Ако се направеше диаграмка с подобните моменти пак би било трудно да се забучи карфичка с отговор на този въпрос. Толкова много бяха.

На сесиите с д-р Шушимаков нарочно пушеше, за да издиша дима си в лицето му. Нещо, което бе неприятно дори за пушачите. Не беше го питала дали пуши. Само се усмихваше на резултата очите му да станат с цвета на рамките на очилата му. Целта на тези „упражнения” беше да му покаже какво мисли за въпросите му и за измислената му диплома от СУЗА, което в превод е Съвременен Университет За Аналитици. СУЗА бълваше аналитици от всякакъв вид, бързо, с ниско качество и за много пари. А единственото, което постигна д-р (много държеше на титлата си) Шушимаков с идеята за дневника, бе да подобри краснописа й.

Героите й прескачаха от страниците към монитора и обратно, разхождаха се из душата и ума й, ровичкаха тук-там и клатеха глава неодобрително. На един от белите листа, не помнеше реален или виртуален, пишеше: „Виждали ли сте как нощната пеперуда се блъска неумолимо в стъклото на прозореца, само и само, за да се измъкне навън? Без да осъзнава, че между нея и това, което най-силно желае, има непреодолима преграда… Докато накрая се откаже и полети към пагубно привличащата я гореща лампа… Също като мен…” Преди да го напише го бе обмисляла няколко вечери докато заспиваше, как да го съчини по начин изразяващ агония и безнадежност. Толкова се вманиячи около представянето на това чувство, което усещаше, че след като го написа стоя и го гледа глупаво, без да знае как да продължи след многоточието… После „то” се покри с „прах” на забрава.

„2 ноември,

Искаш онази песен, която кара кръвта ти да закипи толкова силно, че да дере вените ти отвътре…

Искаш онова чувство, което те обзе, когато за първи път прави секс на обществено място…

Искаш глътките въздух да изгарят дробовете ти, а не просто да идват и да си отиват монотонно…

Искаш да се чувстваш жив…”

Спря да пише в дневника и погледна монитора. Облегна се назад и се замисли над току що написаното. Сякаш бе осакатена. Не бе създавала смислен текст от толкова отдавна. Само откъслечни парченца като онази забравена прашна пеперуда… Намръщи се, грабна дневника си и гневно го запрати в камината. Очите й съсредоточено гледаха как огънят поглъща страниците. Искаше. Искаше да спре да се блъска в проклетата невидима преграда, искаше да пише. Не да драска, не да се пристрастява към многоточията и изреченията по един абзац, не да… Не да не знае какво да прави. Искаше да пише за нещо, което не е писала до сега. Защото щом пишеше, значи чувстваше. Щом чувстваше, значи бе жива. А не изгорена от пагубно привличащата я светлина.

Погледна монитора и отворения файл с бял фон… Наля си чаша червено вино, изпи го на екс, облече на бързо палтото си и затръшна вратата зад себе си. Беше решена да намери чувства отново. Когато излезе от сградата погледна към звездите. Затвори очи. А после ги отвори. Тъмносиньото кадифе на балдахина потрепна.

– Да, точно така ще го напиша. Мхм, или може би малко по различно. – Обърна се на другата страна, прегърна котката си, Шиши, и потъна в другия си живот, този в сънищата.

~ от Джен на ноември 26, 2010.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: