* * *

На моята муза, винаги ми даваш повод за размисъл след разговорите ни🙂 Благодаря!

 

–          И всеки път отговаря с „не зле”. И питам аз „Нямаш ли друг отговор?” и ми отговаря с контра въпрос „А ти нямаш ли други въпроси?”. И до там. Нямам какво повече да направя. Студено е и дразнещо. Нямам нерви повече. – каза тя сбърчвайки вежди и намусено вдишвайки през цигарата.

–          Ами тегли чертата. Просто и ясно. – Той отпи от чашата и я погледна с жълтите си очи. Имаше нещо много настоятелно и не търпящо възражение в този поглед.

–          Не е толкова просто.

–          Напротив, е. Проблемът е, че още не си порастнала. Държиш се като тинейджърка.

–          Знам, това ме дразни най-много. Искам да си ударя сама няколко шамара за назидание. Попринцип не съм такава.

–          Напротив, от край време си падаш по мелодрамата и ти харесва. Мазохист си.

–          Не съм, само в този случай не знам как да постъпя.

–          Просто сложи точка. Да плащаме сметката а?

–          Мхм.

 

„Държиш се като тинейджърка”. Истината боли. Особено когато се опитваш с всички сили да избягаш от нея. Особено когато си положил толкова усилия да я промениш. И когато си в края на тези сили какво правиш?

Вариант едно: Попадаш в огромен океан от безсилие при мъртво вълнение. Водата –  безсилието – те залива отвсякъде, дърпа те надолу, върти те, задушава те. Чувстваш се като мекотело, което поривът разкъзва на пихтия. Отдаваш се на слабостта си и търпеливо очакваш съдбата си, която със сигурност ще разруши и теб и всичко, за което си се старал. И знаеш, че не можеш да се възпротивиш. Защото си безсилен и слаб и нямаш право да мрънкаш. Получил си си заслуженото. Потъваш… Резултат: смърт.

Вариант две: Заставаш лице в лице с истината. Да, боли. Да, не е честно. Да, иска ти се да е друго. Да, ама не. Не става. Точка. Седиш на пода и цивриш, псуваш, трошиш всичко в обсега на ръцете си. После ставаш. Да, ама НЕ. Тропваш с крак, стисваш зъби, прегръщаш истината, с болката, с неудоволетворението, със страха и със сълзите, които се стичат по зачервените ти от яд бузи. Поемаш, сдъвкваш, преглъщаш. Слагаш точка. Пиеш два талцида за киселините след това. Продължаваш да крачиш напред. Не мрънкаш, защото знаеш, че няма смисъл. Нещата просто СА. Ти просто СИ. Усмихваш се, защото дори те просто да продължат да СА, то ти ще БЪДЕШ… Резултат: живот.

The choice is yours.

А после я споходи сън…

Тичаше през маглива гора, сякаш нещо я гони и тя не знае какво. Усещаше само необясним страх и ужас, че ще я хване. Излезе на една поляна осеяна с надгробни плочи, в средата на която имаше олтар и три сенки. За миг в съзнанието й прехвръча мисълта „егати хорър фентъзито със „Здрач” привкус… тревиално…”. Успокой се и тръгна към фигурите. Явно всичко беше плод на някаква илюзия, която бе решена да стъпче. Беше на около пет метра, когато сенките почнаха да добиват форма – вълк, жена и дракон.

–          О, я стига. Какво, подсъзнанието и съвестта ми да не са дошли да ме подложат на страшния съд? Вие сте плод на въображението ми.

–          И да, и не. Виждаш ли онова, което те гони? То е съвестта ти и то смята да те унищожи. – отговори Драконът. Той бе олицетворение на съзнанието й или поне така го бе създала. Огромен, червеникаво кафяв, с очила, огнедишащ, с особено чувство за хумор и особено придирчив нрав.

–          Но защо?!

–          Защото ни предаде. Предаде него, предаде нас. Обеща ни нещо и не го изпълни. Както теб, така и нас ни боли най-много от предателството. – този път бе ред на жената. Тя бе това, което наричаше душа. Висока и слаба, с бледа кожа и тънки устни, винаги облечена в призрачно бели дрехи около които се вее черна коса. Бе като нежна и чуплива порцеланова фигурка, която би се пръснала на хиляди парчета дори от настоятелен поглед.

–          Никого не съм предала.

–          Лъжеш. – Вълкът символизираше либидото. Бърз, силен, със сива козина и изкрящи сини очи. Вълк, който непрекъснато искаше да ловува и да утолява жаждата си. – Ти ме изгони.

–          А мен затвори. – каза жената.

–          Обеща да ми се довериш и да ме слушаш. – допълни драконът. А после в един глас казаха – Ти ни излъга и ни предаде. Предаде себе си.

А после всички се видоизмениха в огромни черни петна с остри зъбки и се сляха с онова, що кръстиха съвест. И заедно я погълнаха.

На другата сутрин денят започна както обикновено. Но имаше нещо променено. На излизане от апартамента тя се погледна в огледалото. Усмихна се. После продължи да върви напред…

~ от Джен на януари 16, 2011.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: