Символите на града

Това е последният ми текст, който писах за университета преди малко… Казаха ни да сме абстрактни, да напишем есе… След 12 часа ще разбера дали съм се вписала в задачата, но понеже ми харесва текста, го качвам и тук…

Мрачен, тих следобед. Надигам глава от книгата случайно привлечена от внезапно трополене по прозореца. Едри капки се разбиват в стъклото, а клоните на близките дървета се кланят под тежестта на дъжда. Излизам на балкона. Облегната на парапета затварям очи. Помниш ли мелодията, която започва с ромоленето на дъжд? Която случахме парка, скрити под един навес от пороя. Мога да се върна точно там в момента. В онзи тих следобед.

Той сега е далеч. Избягах от него. Така трябваше, имах нужда от почивка. Но ми липсва. С грубата си красота, която другите трудно приемат. Трудно откриват и малките красиви неща в него, които те карат да се усмихнеш. Наричат го студен, дори безличен. Отразяващ безличието на хората наоколо. Но те просто не разбират. Не искат да разберат може би. Как да им отвърне с друго, щом очакват от него безразличие и студенина и го срещат с такава… За тях винаги ще си остане чужд. Но не и за мен, която отраснах с него…

Вдишвам дълбоко. Въздухът е изпълнен с мирис на озон, примесен с прах. Но липсват всички останали нюанси на познатия аромат от онзи следобед. А и звука е някак различен… Няма го чаткането по паветата, няма го шумът на преминаващите коли. Помниш ли как гледахме тичащите на път за вкъщи хора с чадъри в ръце? Тук никой не тича. Никой не бърза да се скрие от пороя…

Сигурна съм, че той в момента предлага приятни изживявания на всеки, които ги потърси. За него не е проблем да осигури забавление от всякакъв тип стига да поискаш. Дори неща, които не одобдявам. Списъкът е дълъг. От наркотици и секс до пастички и виенско кафе. Имаше и всичко, което аз исках. Имаше, разбира се, и своите тъмни страни. Особено вечерно време. Но кой ги няма? Всяко нещо има и тъмна половина. Но аз и така го обичах. Даваше ми тръпка, макар и неосъзната, когато нощно време по малките улички лампите примигваха или гаснеха. Едно мистично усещане, както когато се прибирахме след онзи порой със 76, седяхме на края на автобуса, а по средата нямаше осветление.

Тук, между другото, няма улични кучета. На него не му пречеха, често намираха в него топлина и уют, място, където да се скрият поне за малко. Като мен. Е, пречеха на всички останали посетители. Може би защото и нещастните псета бяха неразбрани. Виждала съм как ги удрят и ритат, а кучетата после се озлобяват и показват зъби. Така и той ставаше озлобен и озъбен. А на мен ми ставаше жал. Може би, защото никога не ме е нападало куче, въпреки че са ме следвали и са лаели по мен. Може би не ме нападаха, защото си говорех с тях мило. Не знам. Това аз не го разбирам. Но тук ги няма и ми липсват. Дори те.

Мрачен, мръсен, злобен, въобще съм чувала толкова много ужасни неща за него, че не спирам да се изумявам всеки път. Не, че това не е вярно. Той често е такъв. Изумява ме, че хората лесно забравят всичките си хубави спомени, изживявания и случки, свързани с него. Всички купони, всички изпълнени със смях събирания на компанията, всички разходки из Борисовата градина. Всички изгреви и залези. Ако не бях там, нямаше да ги има в сърцето ми. В моите очи той е пълен с живот, забавен и сериозен, щастлив и тъжен, мога да намеря всяка емоция в него. Липсва ми да се будя там и да му се усмихвам. Или да мрънкам, че трябва да ставам, или да бързам, защото той бърза. Липсва ми, че знам, че там никога не съм сама. За разлика от тук.

Символ? Не знам, за мен няма определен символ. Това е като да определя един символ за слънцето или водата. Той сам по себе си е символ. Мога да изброя толкова много места и събития, които да до представят. Цял ден мога да говоря. Но няма смисъл. Най-добре е сам да го докоснеш и опознаеш. Само знам, че там ми е мястото и никъде другаде. Когато съм далеч, както сега, не мога да издържа повече от две седмици. Както избягах, така и ще се върна. Добре, че няма как да ми се разсърди за това бягство.

Отварям очи. Дъждът почти е спрял и вече слънчевите лъчи си пробиват път през облаците. Дали и при теб е имало порой, мой роден дом? Вече съм решила. Прибирам се в прегръдките ти, София.

~ от Джен на април 6, 2011.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: