Абстиненция

–          Искам още, моля те, намери ми още! Трябва ми! – проплака момичето.

–          Престани! Казах ти, че няма! – отговори мъжът зад плота.

–          Не може да няма! Моля те, не виждаш ли, че наистина ми трябва… – и падна на колене.

–          Свърши. И да исках да ти дам, просто свърши. Прекалено бързо взимаш, прекалено бързо консумираш.

–          Не мога по друг начин, не разбираш ли… То е просто толкова прекрасно, кара ме да чувствам! ДАЙ МИ!

–          Не си наред, честно. И не разбираш от дума. Хайде, ставай, че ми пречиш на бизнеса.

На няколко метра от тях стоеше възрастен мъж. Той гледаше младото момиче с тъга в очите. Чудеше се каква ли е историята й, как е стигнала до там, че да се моли така. Самият той знаеше какво е усещането да си без. След поредната вълна на чувства, които те карат да плачеш, да се смееш, да си смел, да си енергичен… празнота… В един момент свършва. Седиш и се опитваш да си върнеш чувството, но единственото, което усещаш е как то се отдръпва от теб, напуска те. И това, един вид, ти бърка още повече в здравето и мозъка. Момичето тръгна към изхода, все още хлипаща и трепереща. Не беше грозна, но не и толкова красива. Мъжът я видя как се строполи нещастно на една голяма възглавница в ъгъла. Въздъхна, пъхна ръка в джоба си. Напипа връхчетата на това, което бе вътре и стана от мястото си. Тръгна към момичето. Когато стигна при него, то сякаш не го забеляза. Мъжът извади ръка от джоба си, в която държеше старо, оръфано книжле с кожена подвързия. Докосна момичето по рамото и му подаде книжлето. Девойката вдигна глава и очите й светнаха щом погледът й се спря върху кожените корици. Погледна мъжа в очите. Той й подаде ръка да стане.

–          Вземи, момиче. Вътре ще намериш това за което копнеят сърцето и душата ти.

Момичето гледаше като петгодишно дете в сладкарница, на което току що са казали, че може да изяде колкото иска сладкиши.

–          Но… как? Казаха, че нямали повече. – сподавено попита девойката.

–          Това е лично мое. Просто знам как се чувства човек, когато изпадне в този тип абстиненция. Аз ще съм тук и другата седмица по това време. Ако ти хареса, може пак да минеш.

Момичето кимна, прибра книжката и си тръгна. Мъжът я гледаше усмихнато как енергично се качва по стълбите и бърза навън.

Не беше наркотик, нито алкохол, но точно толкова силно за душата, сърцето и ума. Точно толкова разтърсващо. Каращо те да чувстваш силно, докосващо емоциите ти дълбоко. Наричаха го истинско изкуство. Музика, книги, кино, театър… Когато се докоснеш до него, до доброто изкуство, ти се пристрастяваш към него и липсата му води до болезнена абстиненция. А този на касата в книжарницата? Той не разбираше нищо…

Mindful Hue (Code Blue 2 OST)

~ от Джен на септември 23, 2011.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: