Важно ли е?

Когато излезе от сградата вън вече се бе мръкнало. Денят бе мил и топъл, но той се бе стопил с последните лъчи на слънцето преди може би около час.  Сега вместо ласките на лъчите, тя усети коварните пръсти на вятъра, който похотливо се опитваше да влезе под якето й и да я накара да настръхне. Тя закрачи към ъгълчето за пушачи и си запали цигара. После сложи слушалките си и извади телефона от чантата си. Погледна часа и позвъня.

–          Хей. – каза Мира с усмивка.

–          Кажи – отвърна студено гласът от другата страна.

–          Удобно ли е да говориш? – попита тя притеснено.

–          Не. Важно ли е?

–          Не, нищо. Извинявай. –  отговори тя и побърза да затвори.

Мира продължи да гледа телефона в ръката си замислено. После си пусна музика и тръгна към спирката. Хората стояха сгушени в дрехите си и гледаха навъсено. Обърна се, но зад гърба й нямаше автобус. Постоя малко, после хвърли цигарата и продължи да крачи към следващата спирка с ръце в джобовете. Хладният вятър вече не я притесняваше ни най-малко. Напротив, дори оправдаваше насълзените й очи. Размина се с компания от трима младежи, които явно се забавляваха. Замисли се кога е порастнала толкова и защо вече не се забавлява. Обърна се и отново погледна за автобус, но такъв не се виждаше, затова подмина и втората спирка. До следващата имаше доста повече път, затова реши да си запали цигара. Не бе направила повече от десетина крачки и автобусът профуча покрай нея. Мира сбърчи вежди и изруга на ум. Нямаше смисъл да тича след него. Въпреки това краката й сами почнаха да се движат по-бързо. Когато автобусът спря, тя наистина се затича. После същата мисъл отново мина през главата й „Няма смисъл да тичаш след Него.“ Тя се спря и въздъхна. Погледна цигарата в ръката си, а после си дръпна дълбоко и продължи да крачи спокойно към спирката.

Вторият автобус не се забави много. Докато седеше на спирката и слушаше музика, от чийто текст не разбираше и дума, тя започна да си мисли колко е глупава. Беше си обещала да не прави повече така, нямаше никакъв смисъл. Всички й казаха, че това е кауза пердута, самият той й бе казал, че няма никакъв смисъл. Ядоса се изключително много на себе си и празноглавите си романтични надежди. Дори не се бе усетила кога са се зародили, защото в началото си каза, че това няма да се случи. Не вярваше да се случи, защото толкова си приличаха. А после, когато беше късно, се оказа, че толкова много се различаваха. Когато се качи в старото автобусче по линията за дома си, мислите не я напуснаха. Ядоса се, защото не разбираше нито себе си, нито него. А до днес си беше мислила, че поне себе си разбира. И защото смяташе, че има нещо повече в приятелството им, което не може да бъде заличено от едно изречение, съдържащо непреднамерена обида. Та тя дори не знаеше, че ще го обиди с подобно нещо. Започна да оглежда хората в автобуса, да ги изучава. Ядно започна да мисли какво толкова пък й липсваше на нея. Грозна ли беше? Да, не беше красавица, не беше перфектна, даже беше далеч от това. Но хайде, реално, колко миски и манекенки се разхождат надолу на горе по улиците всеки ден. Не беше хубава, не беше грозна, беше по-скоро обикновена, но имаше своя чар. Глупава? Не беше глупава, напротив, беше доста интелигентна, разбрана, любознателна. Почти нямаше тема, на която да не може да завърже разговор. И може би това беше проблемът. Всичките й приятели се оплакваха от глупостта на някакви момичета, с които се запознавали, не знам си какво, нямало как да говорят с тях, било скучно. Е, да, но пък понеже с нея можеше да се говори, затова нещата май си оставаха до там. Смешно й беше да чете статуси с „Пера, чистя, готвя, гладя, изкарвам пари, изглеждам добре и съм обичлив, какво ми не харесвате?!“ Често й се искаше да отговори „Ми и аз съм така ама ей на, нищо. Поне не мрънкам за разлика от теб“. Но предполагаше, че това ще я вкара в някой безсмислен спор, заради което се въздържаше. Беше питала наистина какво на нея не й е наред, но всички твърдяха, че всичко й е наред. Загледа се отново в хората в автобуса преди да слезе. Усмихна се криво. Ами да, всичко си й беше наред, просто бе престанала да се забавлява. Каза си „Майната Му и на всичките му капризи. След 20 минути идва следващият“.

В къщи на бързо си взе душ и се облече. Дълго седя и гледа дрехите си, всички спортно елегантни, подхождащи на работата й. Измъкна една позабравена кадифена пола, червена риза и черното бюстие през врата. Бързо ги сложи, гримира се и си обу високите боти. Бяха толкова красиви, не от най-удобните, но все пак прекалено красиви, за да си стоят все прибрани, защото просто нямаше къде да ги носи. Наметна отново якето си и излезе. Слизайки на долу по стълбите осъзна, че не знае къде да отиде. Замисли се има ли значение? Всъщност май нямаше. Имаше един бар на съседнта пряка, който не бе посещавала отдавна. И той щеше да свърши работа.

Беше топло и уютно, с приглушена светлина и хубава музика. Мира седна на бара и започна да си поръчва. След известно време, поглеждайки третата си мента, в главата й прозвуча „Ракия и бира, и водка, и ром, пием всичко – дай одеколон“ в контраст с по-мелодичната и нежна музика около нея. И тя се усмихна искрено. Допи ментата и се отдаде на музиката. Не бе танцувала отдавна, което обикновено я притесняваше дали не изглежда абсурдно погледната от страни, но в момента въобще не й пукаше. В момента ментата говореше вместо нея, а Мира нямаше нищо против. Музиката, движението, караха я да се чувства добре, да се чувства красива. Да се забавлява. Потанцува с още някакви момичета, вдъхновили се от нея и те малко да се разкършат. Когато усети, че ментата започва да я понапуска се върна към бара. До нея седна мъж. Той си поръча уиски. Когато барманът им подаде чашите, мъжът се обърна към нея и й каза „Наздраве“. Тя му се усмихна и подаде своята чаша напред. Защо пък не. Заприказва я за дребнички неща. Музиката. Времето. Тя пак си каза „защо пък не?“. Огледа го. Беше по-възрастен от нея. Не беше красавец, но определено не беше грозен. Имаше привлекателна усмивка и за разлика от едни други утринно сини очи, неговите бяха дълбоки и топли. И гласът му беше нежен. Покани я на танц. Тя само се усмихна и пое подадената ръка. Не беше непривлекателен. И тя не беше непривлекателна. А Владо беше идиот и женкар. И вероятно в момента ядеше сметана от нечие чуждо тяло.

~*~*~*~

–          Какво разбрахте от огледа на тялото? – попита разследващият.

–          Ами както и при другите случай. Младо момиче, на 25, Мира Петрова. Била е намерена сутринта от жена, разхождаща кучето си. Един изстрел между гърдите, от близко разстояние.

–          Ами дрехите?

–          Изгледа сама се е съгласила. Няма данни да се е съпротивлявала, така че не е изнасилване. Същият ще е. В чантата до нея е имало касова бележка от някакъв бар наблизо. Пратих да разпитват, но се съмнявам да получим кой знае каква информация.

–          Тоя е абсолютен извратеняк, какво му е направило момичето бе, даже му е пуснала. Защо е трябвало и нея да я бастиса? – поклати глава разследващият гледайки голото тяло със засъхналата кръв стичаща се между гърдите. – Дано скоро го хванем, защото четвърто тяло не искам да намираме. Хайде, покрийте я, изпратете тялото за аутопсия и някой от вас да издири близките.

~*~*~*~

Владо дори не обърна сутринта внимание на новините. Нямаше време, защото трябваше много бързо да изпрати девойката навън и да се оправи за работа. И да й намекне внимателно, че е било много хубаво и сигурно ще й се обади по-нататък, евентуално, може би, всъщност не. Измина цяла седмица и чак тогава му направи впечатление, че тя не му пише, не му звъни. След още три дни разбра и то не за друго, ами видя некролога във вестника една сутрин докато пише кафе в сладкарницата до офиса. Нещо в миг се сви в сърцето му и го заболя. Той сложи ръка на гърдите си и опита да овладее дишането си. После сервитьорката дойде и го попита с усмивка дали ще желае още нещо или да затвори сметката. Той се загледа в усмивката й. После огледа нея. Беше висока и с дълги крака, което отваряше възможности. Той и се усмихна и отвърна, че за сега това е всичко. Огледа я хубаво докато се отдалечаваше. Заслужаваше бакшиш, ако не и нещо друго. После погледна отново вестника. Свъси вежди, въздъхна и повдигна рамене. Важно ли беше? Вероятно не. Отдавна си беше казал, че не е важно, чувствата са абсолютна безсмислица, особено такива към жените, които минаваха през леглото му.

~ от Джен на октомври 23, 2013.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: