Драконът и Крадецът

Някога, много отдавна, толкова отдавна, че никой вече не може да си спомни кога… Някой наруши правилата на приказките, застана срещу магията и здравия разум, опълчи се на предопределението си и потъна в забрава…
Някъде там, в една пещера, един магьосник скри няколко пожълтели странички история, омагьоса ги и направи така, че редовете им да се появят като предупреждение и проклятие в умовете на всеки, дръзнал да го повтори… Защото о, души обречени, цената на това да се противопоставиш на същността си е висока… и жестока…
~*~*~*~
В една голяма и дълбока пещера живееше дракон, различен от всички други, малък и не особено развит. И все пак дракон – с огнен дъх, макар да не можеше да изпепели цяло село и да успее да запали поне един покрив си бе цяло чудо; с криле красиви, големи, ала твърде тънки и немощни, че да го носят на повече от една планина разстояние; с кожа красива, люспеста, ала като коприна мека и нежна; единственото, което имал наравно с всички други дракони били магията му и безсмъртието. Различен, той се затворил в своята висока пещера, където събирал необичайни съкровища… Необичайни, защото повечето дракони събират злато и скъпоценни камъни независимо от това в каква форма са, за да спят върху тях. Е, този дракон имаше… легло по-скоро от купища прашни томове, ценни редки предмети и съвсем малко лъскави неща… Не че в леговището му нямаше съкровище, неее… Смъртен би умрял три пъти и би продал собствената си майчица още толкова пъти, за да се добере до находките в тази пещера… Но тя просто не беше някак… драконова…
И така, нашият дракон живял в сравнителна изолация от света, като използвал магията си, за да събира странните си предмети и книги, с които се занимавал по цял ден – да чете, да ги подрежда, да се грижи за тях. Все пак разполагаше с цялото време на света. Но никоя тайна не остава скрита за дълго…
~*~*~*~
В подножието на Великия Зъбер, най-голямата и висока планина в околността, бе разположен Такарос – столицата на провинция Аладия. Градът бил голям и богат, като всяка столица, и гъмжал от люде. От дребните просяци и нехранимайковци по периферията, до знатните особи и велможи в сърцето му. Със стени високи и къщички малки.
Като всеки друг град, Такарос също си имал своя престъпен свят – улични банди, наемници, крадци, убийци, контрабандисти, доносници, курви, въобще за каквото може да се сети човек в един голям град. И както обикновено, сред тази шайка – наричащи себе си Ордена на тръните, или накратко и между себе си Бодливите – имало хора с усет и мечти. Такъв бил и Звездоокият. Млад, снажен и гъвкав, той от малък развил не просто влечение към отнемането на чужда собственост, но и невероятна ловкост в постигане на тази си цел. Звездоокият бързо се издигнал сред Бодливите, като често изпълнявал безупречно поръчки по преминаването на вещи от една в друга собственост. Нещо като релокация, подсмихваше се той. Но Такарос започнал да му отеснява веднъж щом стигнал възрастта да бъде мъж. Обикалянето по покривите му доскучавало. Познавал всеки един в града, знаел какво има зад всеки един прозорец, зад всяка уж затворена врата. Само дворецът на управника не му бил особено познат, но пък и Звездоокият нямал особено желание да се забърква чак толкова с властниците. Той мечтаел за по-голямо приключение.
Не щеш ли, една вечер все пак решил да посети замъка. Вмъкнал се ловко през стражите и се изкачил до една огромна тераса. Проникването през нея било много по-лесно от очакваното, затова нашият крадец въобще не си правел илюзии, че ще намери нещо важно в помещението към терасата. И така се оказало, попаднал бил в библиотеката. Тъй или иначе вече бил там, Звездоокият потърсил къде биха били най-тайните книги и свитъци, защото се надявал, че може да открие добра карта, магически свитък, таен договор или просто нещо, което да си струва. Прекарал часове наред преравяйки рафтовете, които му се стрували най-подходящи. Любовни писма, тайни данъчни книги, сборници с приказки… Нищо интересно, а слънцето се готвело скоро да прогони мрака. Звездоокият въздъхнал нещастно и грабнал последното томче с легенди. То било старо и офърфано, но пък добра изработка с кожени твърди корици и най-висококачествена хартия. Крадецът решил, че така или иначе трябвало да поупражни четенето си, а пък щяло да е тъжно да не си вземе сувенир. Измъкнал се от двореца той с първите милувки на сутрешното слънце…
~*~*~*~
Драконът четял поредната история от преди време. Романтична и позитивна. И разбира се класически завършваща със смъртта на дракона и сватбата на принцесата и героя. Въздъхнало съществото и прибрало обратно книгата.
– Ех, принцесо, за една драконова глава, готова си да се влюбиш в обикновеното селянче. – промърморил малкият Дракон. – Хорските сърца никога няма да са ми понятни…
– Малкий драконе, внимавай, тайната ти ще бъде разкрита – проехтял един глас между стените, прекъсвайки монолога на стопанина.
– Невар, магьоснико на Ложата, ти пък какво искаш сега?! – нацупено попитал драконът.
– Аз ли? Нищо особено, само да запазя източникът си на информация.
– Нали знаеш, че всичко тук е мое, пък ти само можеш да се допитваш до мен. Какво те притеснява?
– Някой е задигнал дневника ми от младостта. Дори не знам как го е намрил и къде, но тази сутрин усетих как някой отново го чете.
– Е и? Няма да е за първи път. Спокойно, никой не вярва в подобни легенди. Хайде, остави ме на мира…
– Внимавай, малкий драконе. Никоя тайна не остава скрита за дълго.
– Да, да, разбира се…
И гласът на магьосника не продумал повече. Драконът се преместил от едната си кълка на другата и подхванал да разглежда една красива музикална кутия. „Тайни, тайни. Няма тайни. Просто никой не пита, никой не търси, а и кой би потърсил дракон вехтошар? Дрън дрън…“ помислил си той, а после забравил разговора, унесен от мелодията и въртящата се фигурка.
~*~*~*~
Звездоокият бил пленен от легендата. Пещера пълна с богатства, но по-безценни от злато и скъпоценности. Тайната на вечния живот. На вечната младост. Мъдрост от зората на времето и отговорът на всички отговори. Като отроче на улицата, той можел да познае истината сред лъжите, да отсее случилото се от художествената украса. Звездоокият най-после бе открил приключението, за което бе бленувал тъй силно. Да стане най-властният и способен крадец, да покори най-славната и мистична драконова пещера…
Събрал крадецът информация за времето, описано в книжлето, намерил дори стари карти, а после се стегнал за неколкодневното пътуване до указаната пещера високо на Великия Зъбер…
И пътувал Звездоокият седем дни и седем нощи през пролетната планина, през топлата светлина и хапливия хладен мрак. Всяка вечер преди да заспи преговарял плана и проверявал екипировката за обира на живота си. Няколкото магически предмета, които носеше със себе си – въже за обезвреждане на магически капани, отвара за приспиване на дракони с доста съмнителен ефект, кама, която можеше да порази всеки и всичко, както и магическа негаснеща свещ – бяха надеждата му да се измъкне, ако наистина видеше дракона. Но се надяваше, че е достатъчно ловък и добър, че да се измъкне. Ако не… Е, щеше да се присъедини към групата на прекалено самоуверените крадци и рицари, решили, че са способни да надвият най-големите си врагове – драконите – и загубили в тази битка. Още един ден и след това идваше нощта, в която Звездоокият щеше да извърши своя подвиг…
~*~*~*~
Драконът спеше на купчинка стари свитъци с карти и сънуваше пак историята за принцесата влюбила се в прост селянин. Много добре известно бе, че в реалността никога не се случваше така. Всяка жаба си знаеше гьола. Ако някой от простолюдието си мечтаеше за знатност, той обикновено гледаше да се издигне и да се внедри сред по-висшето общество по друг начин, но романтиката на онази история силно бе впечатлила нашия домакин.
В един момент до ноздрите на дракона достигнала сладка миризма и той отворил очи. „Лавандула? Не. Люляк!“ помислило си дракончето и се размърдало. После до него стигнал тихият звук на меки чизми стъпващи в прахта на входа на леговошето му. Драконът бързо се размърдал и се покатерил по стената до тавана, където се скрил зад един голям сталактит. Съществото присвило очи и мегически прехвърлило погледа си в посока на натрапника, а също така и направило магия да не бъде забелязвано. В пещерата бавно се промъквал човек…
~*~*~*~
Звездоокият пристъпваше бавно и тихо, промъквайки се приведен в почти непрогледният мрак. Почти непрогледен, защото все пак някъде там светеха факли. Значи бе намерил пещерата. Побърза да се покрие със съмнителната отвара приспиваща дракони и замалко да не се издаде, защото искаше да кихне. После продължи навътре и стигна до голяма пещера, от която се разкриваха още няколко по-малки, Като комплекс от пещери. Не, като дом, ваян с годините в скалата. Дом, пълен с прелестни предмети от всякакъв тип, покрити с прекалено малко прах. Високи библиотеки и кръгли масички, навсякъде книги, свитъци, ковчежета. Звездоокият почти не ахна и се насочи към най-близката купчинка съкровища. Бе уцелил, а ако сега и останеше жив… Той разгърна една карта и започна да я оглежда…
– Кой си ти и какво търсиш тук, смъртнии? – проехтя един нежен звънлив глас. Крадецъд замръзна на място, мислейки си дали ще извади камата на време.
~*~*~*~
Драконът огледа по-внимателно натрапника. Млад и буен му се виждаше той. Погледна по-близо в лицето му. Взря се в очите му и потърси душата зад тях. Но се стресна, щом видя утринното небе да го гледа от там. Още повече, в тези очи, съществото долови безмерно любопитство, съперничещо на собственото му. Желание за знания, за приключения, за откриване на нещо повече… И тогава драконът направи първата си грешка. Притъпи инстинкта си да убие на място невежата, нахълтал вътре тъй грубо. Вместо това, реши да му проговори.
– Кой си ти и какво търсиш тук, смъртний? – запита драконът с любопитство и видя как крадльото се вцепени.
Настъпи тишина и само бавното дишане на крадецът се чуваше. После той дълбоко пое дъх.
– А ти кой си? Драконът пазител на съкровището? – Звездоокият се стараеше гласа му да не трепери.
Драконът се замисли. Можеше всичко да свърши тук с едно „да“ и огнено кълбо, след което просто да измете пепелта. Но нещо в сините утринни очи на момчето го спираше.
– Не съм. Аз съм… дух, магически обвързан да пази пещерата, докато драконът е навън. – излъга дракончето. То се приближи по тавана надявайки се да не бъде забелязано и застана точно над главата на крадеца. Продължи да говори в мислите му, макар да знаеше, че той ще отговори на глас. – Кой си ти, крадецо и защо си тук?
– Звездоокият. И да, крадец съм. Дойдох да търся отговора на живота, вселената и всичко останало. – каза самодоволно Звездоокият. Срещу дух нямаше как да се справи, а се надяваше, че със сладкодумие ще се измъкне невредим. В този момент усети, как духът някак си… не говореше. – Къде си, дух?
– Аз съм безплътна. Но ето това ще ти помогне. – каза дракончето и в съзнанието на Звездоокия се появиха две очи – едно жълто и едно лилаво, които сякаш гледаха в душата му. – Как мислиш да се измъкнеш от тук, крадецо Звездоокия?
– Кой е казал, че планирам да се измъкна?
– А нима си дошъл, за да научиш отговорите, само и само да умреш с тях щом драконът се появи? – попита насмешливо тя. За крадецът гласът й бе като песен на звънчета, обаятелен и омайващ. Очите, които си мислеше, че гледа, бяха толкова прекрасни и толкова топли. Нещо в него се пречупи и страхът се стопи. Това бе първата грешка на крадеца.
– Ще видим. Може би. Той кога ще се върне?
– Призори. Тогава се връща от лов.
– Ти ще ме издадеш ли, ако просто поразгледам, но си тръгна без да взимам нищо?
Дракончето се замисли. Тя не искаше да убива младото момче, защото бе видяла в него стойност, ценност, подобно на тази в предметите, които събираше. „Боклукът за едни е съкровище за други“ помисли си. И пак заговори.
– Обещаваш ли, че няма да откраднеш нищо? И да откраднеш, драконът ще го проследи по миризмата и ще унищожи и теб, и всичко на което държиш и смяташ за мило.
– Обещавам. – отговори смело Звездоокият.
– Ами добре. Разгледай. Но знай, че те наблюдавам.
– Благодаря ти, дух. Име имаш ли?
Дракончето се замисли. Всички я наричаха „малкий драконе“ или „дребосъчето сестриче“. Никой никога не й бе давал име, най-малкото защото не беше го заслужила. А и никой до сега не се бе интересувал. Дори единственият и… приятел? Магьосникът Невар, й казваше „малкий драконе“.
– Нямам.
– Е, не мога да казвам все „ДУХ“.
– Можеш.
– Не мога.
– Ами добре, измисли ми ти име! – сопна се дракончето раздразнено.
– Добре, ще помисля. – кимна Звездоокия с усмивка към очите и после се завъртя и продължи да разглежда съкровищата. Усещаше как очите не го изпускат от поглед.
Дракончето продължи да го следи зорко през часовете в които Звездоокият ровичкаше, макар и внимателно, из вещите и. Не само, че не му вярваше, че няма да се опита да си прибере нещо, но и нетърпеливо очакваше да чуе името си. Чакаше, и чакаше, и чакаше…
– Звездооки, скоро ще трябва да си тръгнеш.
– О, време ли е вече? Ами, добре. Благодаря ти, че ме остави да разгледам. Може ли утре да се върна пак?
– Да, ако върнеш часовника на мястото му. – отвърна след кратък размисъл драконът. – Казах ти, че няма смисъл да крадеш, само ще загубиш живота си. А и мен ще погубиш, защото ще бъда наказана, че съм те оставила да избягаш.
– Хе, нищо не убягва от погледа ти, а? – усмихна се Звездоокия. – Добре – той измъкна часовника от ръкавите си и го остави на близката маса. – Така всичко е добре. – И тръгна към изхода. Усещаше как очите го следят. Почти бе излязал и чу отново камбанките.
– Хей, а името ми?! – сърдито попита тя.
– Нирнаед – подвикна крадеца отдалечавайки се. – Значи „красива“ на стария език. Имаш красиви очи. До утре.
Дракончето за малко да не падне от сталактита, на който висеше, като чу. „Нирнаед“ всъщност значеше „скъпоценност“, когато бе влязла в употреба, но естествено за около десетина столетия всичко се променяше. Но не заради това се стъписа Нирнаед. Стъписа се, защото за първи път в дългия и живот, някой каза, че е красива.
~*~*~*~
Някъде далеч, в една висока кула, Невар поклати глава. Той бе чул всичко, но не можеше да се намеси. Не можеше нищо да направи. Старата му приятелка, с която се бе срещнал чрез едно заклинание, което измисли, бе започнала да върви обратно на естеството си. Още повече, крадецът не бе откраднал и сякаш също се противопостави на същността си. Или вдъщност бе? Бе откраднал вниманието на дракона. „Това няма да завърши добре“ помисли си старецът. Но може би тя наистина бе красива, той не знаеше, никога не бе я виждал, а само си разменяше магически разговори с нея.
~*~*~*~
В продължение на месец Звездоокият се връщаше всяка нощ при Нирнаед. Разглеждаше съкровищата и си говореше с нея. Тя бе забележителен събеседник. Знаеше тайни и легенди, магии и истории, дори се шегуваше, макар да и личеше, че не умее. Присъствието на двете очи го успокояваше. И го караше да мечтае.
Нирнаед първоначално странеше от Звездоокия. Смяташе, че в него има нещо притеснително. Крадец, който не крадеше. Очите му сякаш я преследваха и денем. Но бавно и полека тя се привърза към него. Харесваха и наивния му начин на мислене и веселия му нрав. Той бе добър, като за смъртен.
Една нощ Звездоокия я попита:
– Нирнаед, защо не дойдеш с мен?
– Ами дракона, забрави ли? А и аз съм безплътна…
– Ще намеря начин. Ще се върна след четиринадесет дни и ще те отведа от тук. Обещавам.
Нирнаед замълча. Тя не каза нищо, защото не знаеше какво да каже. Звездоокият помълча, после усети как присъствието на Нирнаед изчезва от съзнанието му и след още няколко мига си тръгна.
Нирнаед го гледаше как излиза от пещерата. Страхът, че той ще разбере коя е, почна да я човърка. Че ще го разочарова, щом разбере, че го е лъгала. „Колко иронично, да разочароваш с лъжа човек, чийто цял живот е една плетеница от лъжи…“ замисли се драконът. После избута страховете си някъде дълбоко, сякаш в дъното на пещерата и се вмъкна под една купчина със свитъци, за да заспи. Все още не вярваше на обещанията на Звездоокия.
~*~*~*~
Изминаха десет дни откакто крадецът за последно си бе тръгнал. Нирнаед започваше да се изнервя. Не си бе представяла да се привърже толкова много към друго дишащо същество, да й липсва присъствието му, да й липсва тихия шум на стъпките му. По цял ден спеше или преподреждаше, всичко, само и само за да не мисли за Звездоокия.
На дванадесетия ден лудостта най-после я обгърна. Тя осъзна, че крадецът все пак е задигнал нещо. Задигнал е спокойствието и, мислите и… А най-лошото… Най-лошото бе, че както принцесата се бе влюбила в селянче, дракончето се бе влюбило в крадец.
– Ах, проклети Звездооки, нали ми обеща, че нищо няма да ми отнемеш! – изсъска хем сърдито, хем нещастно Нирнаед.
– Предупредих те, че трябва да се пазиш повече. – проехтя гласът на Невар. – Сега какво ще правиш?
– Ти пък от кога си тук? – възмути се Нирнаед и издиша яростно облак дим.
– От време на време те проверявам през последния месец… Трябваше да го изпепелиш още щом го зърна. Защо вървиш против природата си?!? – почуди се магьосникът.
– НЕ ЗНАМ! – извика драконът. – Няма значение. Махай се! – заповяда тя и запечата магически пещерата, така че друга магия да не може да проникне. После се свря под най-големия куп свитъци и заплака.
~*~*~*~
Три дни Звездоокият обикаляше столицата с надежда да намери начин да измъкне своята Нирнаед от лапите на дракона. Три дни без успех. Накрая реши с последните си пари да си купи кон и да се качи обратно в планините и да отвоюва Нирнаед от тиранина.
~*~*~*~
На тринадесетия ден, Нирнаед реши да изпрати всичките си съкровища на Невар, защото знаеше, че той ще се погрижи добре за тях. После щеше да стои да чака Звездоокият да дойде и да се опита да говори с него. Но не като прост глас и поглед в съзнанието му, не като безплътен дух. А като себе си.
~*~*~*~
А какво се случи на тринадесетата нощ? На тринадесетата нощ, Звездоокият, като герой със смело сърце, се впусна в пещерата, с кама в ръка и твърдо решен да си тръгне с награда.
Търсеше дракон и го намери. Нирнаед почти бе приключила с пренасянето на вещите си и унесена от заклинанията не чу крадецът да влиза. Той я погледна за миг, без да я познае, изучаваше широкият драконов гръб и планираше атаката си. Изумен бе колко малък се оказа драконът, едва може би четири пъти по-голям от него. Това вдъхна още повече кураж в сърцето му и той се затича напред, за да забие магическата си кама в дракона.
Нирнаед усети познат аромат и леко се извърна, само за да види Звездоокият да я напада. Настана хаос в съзнанието на дракончето, докато се обръщаше към крадеца и магията полудя.
Тя извика „ЗВЕЗДООКИ, НЕ!“, но късно бе. Камата бе попаднала в сърцето й. Крадецът видя очите – едно лилаво и едно златисто жълто, топли и нежни. „Нирнаед?!“ издиша скръбно той за миг дочувайки звънливият глас като ехо. И в този миг, докато той пускаше дръжката на камата, която потъваше дълбоко в сърцето на Нирнаед, магията, срещнала магия, резонира и огромна вълна от светлина и въздух отхвърли на две различни посоки телата. Нирнаед се удари в една стена и тялото й се пръсна на хиляди прашинки. Звездоокия падна сред купища свитъци и загуби съзнание.
Когато крадецът се събуди му трябваха няколко минути да осизнае случилото се. После се изправи бързо и се огледа. Навсякъде цараше хаосът. Във въздуха се носеще неприятна миризма на изгоряло дърво, смесена с нещо остро и пикантно, но по-скоро приятно.
– Нирнаед? НИРНАЕД? – извика той.
На десет крачки от него проблясна нещо и той се втурна в посоката на бласъка като сврака. Там, сред купчинка сребърен прашец лежаха две топчета и кама между тях. Едно лилаво и едно жълто. Звездоокият падна на колене и зарови шепи в прахта. Бе убил тази, която искаше да спаси. В миг на лудост, той хвана камата с лявата си ръка и я заби дълбоко в дясната си длан. Кръвта покапа по прашеца и той изсъска. После Звездоокия взе блестящите топчета и ги погълна. Щом те попаднаха на езика му, остатъчната магия ги накара да се стопят.
~*~*~*~
От този ден вече нямаше крадец на име Звездоокия. Имаше демон с едно жълто и едно лилаво око.
От този ден вече нямаше драконче различно от другите. Имаше само празна пещера с овъглени стени.
Защото когато дракон се влюби, той спира да е безсмъртен. Неговото безсмъртие отива там, където е сърцето му.
Защото когато крадец се влюби, той спира да е крадец. Неговото най-голямо съкровище е намерено.
Защото когато вървиш срещу природата си, срещу същността си и предопределената ти съдба, ти загубваш себе си и загубваш душата си. Защото в този свят, принцесите не се влюбват в селяни. Защото в този свят, драконите не се влюбват в крадци. Защото в този свят, всеки трябва да си знае мястото…
А в твоя свят? Щеше ли да е различно?

Невар ал Такарос ди Аладия,
Върховен магьосник на Ложата
пазител на библиотеката
на вечното познание

~ от Джен на февруари 25, 2015.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: